Сандра Браун - Горещо утро

Тя се засмя, но очите й не се стоплиха. Дъб сподави удивлението си точно навреме, за да попита разкаяно:

— Сърдиш ли ми се?

Тя се обърна и го изгледа. Беше с разпусната по раменете коса, облечена в син сатенен пеньоар. Дългите ръкави падаха около китките й в набор от сребристо-сива дантела. Сатенът подхождаше на прелъстителната фигура под него. Едно гладко бедро се подаваше в процепа на пеньоара.

— Не съм сърдита, Дъб, а разочарована. Миналия път ти обеща да махнеш от главата ми тези религиозни фанатици.

— Не съм обещавал.

— Все едно, че обеща. Мислех, че можеш да промениш общественото мнение.

— Какво може да направи сам човек срещу нарастващата тълпа?

— Тълпата е като стадо овце. Отиват там, където ги поведат. Насочи ги към нещо друго. Отклони вниманието от „Дяволското място“.

— Как предлагаш да го направя?

— Не ме е грижа. — Сега тя се разхождаше, ядосано тръскайки глава. — Никога не съм те молила за услуга, Дъб. Не зная. Това, което искам, е да си върша работата като всички други граждани. Защо да съм по-различна от бакалина, хлебаря или сладкаря. Никой не вдига шумотевица около тях. Залагам печалбата си от следващата седмица, че те не са така честни в бизнеса, както аз.

Дъб се отпусна уморено на кушетката и разтърка с пръсти слепоочията си. Беше избягал от задълженията си в банката за един хубав, дързък набег в леглото на Присила, а всичко, което получи тук, бяха няколко чаши от тенеското й уиски. Без спорове. Без сцени. Това той можеше да получи и в столовата.

Дъб я погледна. Беше бясна. Яростта се излъчваше на вълни от нея. Очите й светеха студено и твърдо. Преди не беше забелязвал тези бръчици около устата й. Кога ли са се появили там?

— Ти едва ли осигуряваш същото обслужване като хлебаря, Присила — каза й той сухо. — Как искаш от мен да разпъждам кучетата, като в тази част на града постоянно стават безредици? Миналата седмица едно от твоите момичета беше убито.

Тя седна на мекото столче пред тоалетката. Взе пухчето си и напудри дланите и вътрешната страна на ръцете си.

— Риск на професията. И всяко момиче, което приема клиент срещу заплащане го знае. Просто може да има нещастието да приеме фермер, чиято жена намира този живот по-вълнуващ от кърменето и събирането на яйца, ревнив любовник или праведник, който взема проститутка в леглото, а след това счита за свой дълг пред бога да я накаже, че го е въвела в заблуждение. — Тя красноречиво сви рамене. — Такива неща са се случвали винаги. „Още едно убийство на проститутка…“ — цитира тя познатото заглавие.

— Имало е стрелба по улиците. Трима каубои са се стреляли след игра на покер. Двама са умрели.

— Това не се е случило при мен.

— Но порядъчните хора не…

— Порядъчни хора! — извика тя като стана от стола и отново закрачи напред-назад. — Дотук ми е дошло от порядъчни хора. Какво ги прави порядъчни? Опитват се да съсипят бизнеса ми — това порядъчно ли е? На това ли казва „правене на добро“ техният пастор? — Тя бързо се обърна към Дъб. — Направи нещо с него.

— Не мога. Последователите му все повече се увеличават. Предупреждавах те за него, Присила. Той притиска шерифа. Рано или късно шерифът ще трябва да му обърне внимание. По-голямата част от гласоподавателите са на негова страна, а тази година ще има избори. Ако успее да затвори „Дяволското място“ и издигне бизнеса тази част на града ще си спечели още един мандат. Шерифът е амбициозен.

— Той е подлец. Почти всяка вечер е тук с хората, които хвърля в затвора.

— Зная това — търпеливо каза Дъб. — И ти го знаеш. Но те… — той завъртя главата си в посока на деловата част на града — не. Пък дори и да знаят, не ги е грижа, след като има спокойствие.

— Лайно! — промърмори през зъби Присила.

Тя се тръшна отново на стола и кръстоса крака. Дрехата й се разтвори върху бедрата. Сините й сатенени обувки с високи токове и пухчета отпред се поклащаха напред-назад като яростно махало.

Дъб беше погълнат от формата на краката й. Той все повече се отегчаваше от разговора. Не беше откъснал за това време от натоварената си програма. Очите му се вдигнаха от крака към скута и гърдите й, които потрепваха от вълнение. Зърната им бяха твърди и очертани. Пулсирането в слабините му се усилваше с всяка секунда.

— Мила — каза той примирително. — Зная, че си разстроена.

— Да, по дяволите!

— Правя каквото мога.

— Не е достатъчно.

— Ще опитам още нещо — подхвърли той.

Вече губеше търпение. Как смееше тази проститутка да говори с него — Дъб Абърнати, като с равен. Онази хубавичка вдовица беше кротка като овца вчера в кабинета му, говореше мило, плачеше тихо, поглеждайки го с влажни очи, изпълнени с плахо уважение.