Сандра Браун - Горещо утро

Първата реакция на Бенър беше бурен гняв. После я обзе смущение. Как да отговори? Да се съпротивлява? И с това да го увери, че не жадува за мъжко докосване, както той я обвинява? Или да се подчини? Да се подчини на сладкото насилие на езика му?

Точно това й се искаше да направи. Да се потопи в безкомпромисната страст на прегръдката му, да вкуси целувката, да се наслади на усещанията, които се стичаха в тялото й като пълноводни потоци след пролетен дъжд.

Но беше лишена от избор. Несъзнателно, против волята си, беше откликнала. Ръцете й се обвиха около кръста, плъзнаха се по гърба му. С всичките си десет пръста се впиха в мускулите под ризата му. Джейк въздъхна и вече с нежност опипа устата, която му се отдаваше. Едната му ръка се спусна от косата към гърба, по стройното й тяло, спря на талията и се плъзна надолу, към меката извивка на полукълбата, които го бяха изкушавали дни наред. Той я притегли към себе си и я притисна силно.

Бенър почувства огромното му желание и издаде дълбок гърлен звук. Вместо да се отдръпне, тя се притисна към него. Сега срамът беше я напуснал. Великолепието на целувката го беше изтрило от нея, беше го изкоренило, сякаш никога не го е имало. Ръцете й се извиха и тя придърпа Джейк към себе си.

Той също като нея се беше забравил. Червената мъгла на яростта, която пламтеше в него само преди няколко мига, се беше разтопила в златна омара от желание. Той беше завладян от него. Усещаше го с порите си.

Устата й. О, боже, устата й. Вкусът й беше по-сладък, отколкото го помнеше. Отново и отново езикът му се потапяше във великолепната мистерия, но колкото и пъти да проникваше, все не можеше да се насити.

Гърдите й бяха пълни и зрели, притиснати до неговите. Да, той ги помнеше под ръцете си. Даже отпуснати спокойно, те препълваха шепите му. Мекият плат на сватбената нощница тогава се беше изместил от движенията на ръцете му. Пръстите му се бяха плъзнали върху зърната. И те откликнаха — сладки, твърди и малки.

Но онази нощ не бе посмял да смъкне нощницата й. Не беше видял гърдите й, както му се искаше. Не беше ги вкусил. Единствено за това мислеше сега, когато езикът му се извиваше около връхчето на нейния. Как ли изглежда тя? Какъв е вкусът й?

Нисък звук се надигна от дълбините на тялото му и започна да си пробива път навън. Той задълба хълбоци към нея в напразно усилие да се приближи повече. Господи, би дал всичко да може да се потопи отново в онзи копринен тунел, който го обхващаше плътно.

Той изпъшка, откъсна устни от нея и зарови лицето си във врата й, като силно я прегърна. Молеше се спомените да изчезнат, надяваше се, че ще има достатъчно воля да я пусне и никога дори да не си помисли за това, което тялото му го караше да направи.

Живо си спомни момента, когато отне девствеността й. Съжаляваше за болката, която й струваше това, но дори тя не попречи на чудото, не намали чувството за пълна безпомощност, обхванало го в момента, когато тялото й пое неговото. Всичко му изглеждаше нереално, сякаш бе преминал невидима пределна черта.

Тя беше сътворена за любов, за неговата любов. Нито една жена не му е подхождала повече. Той се беше поколебал да помръдне. Щеше да изпълни молбата й, ако я беше оставил тогава. Тя нямаше да разбере, а той нямаше да се измъчва от чувство за вина, че не само го е сторил, но и се е насладил толкова много.

Но не съществуваше сила нито на земята, нито на небето, която можеше да го накара да я остави в този момент. Той беше започнал да се движи бавно, усещайки тялото й сковано и уплашено под себе си. Но скоро тя се отпусна. Той продължи да тласка, да гали, докато избухна по-силно от когато и да било преди. Беше излязъл от нея слаб и изтощен. Но споменът го караше да иска да изпитва тази малка смърт отново. По тялото му изби пот. Той стисна зъби в усилието да потисне желанието, което премина през него и болезнено се съсредоточи в слабините му.

Най-накрая я отблъсна от себе си и се обърна. Дишаше дълбоко, но това малко му помагаше. Той се разтърси като от спазъм. Бързо погледна през рамо към нея, виждайки лицето й като през мъгла. Господи! Тя сигурно е ужасена от него. Той се измъкна през вратата и извика:

— След обяд отивам в града за инструменти. Не ме чакай за вечеря.

Тя гледаше през разлистените клони на ореха. Винаги е обичала да се катери. Грубите клони често издираха краката й в усилията й да изпревари Лий и Мика. Тя не беше надраснала навика да се катери, търсейки самота, увиснала между земята и небето. Тук, нависоко, можеше да мисли по-ясно, сякаш земните проблеми не можеха да я достигнат.