Сандра Браун - Горещо утро

Беше пладне. Слънцето припичаше силно. Джейк и още трима работника опъваха телена мрежа, за да заградят част от земята, предназначена за пасбище. Бенър, отегчена да стои вкъщи, беше приготвила лимонада и кошница със сандвичи и сладки за работниците.

Но този труд, в който беше вложила любовта си, нямаше да й донесе нещо повече от мръщенето на Джейк. Той често се мръщеше. Всъщност, всеки път, когато я погледнеше, веждите му неодобрително се свиваха. Откакто онази сутрин заядливо я накара да смени панталона си с нещо друго, тя напук на него го носеше постоянно. Някакъв непокорен дух я караше да провокира Джейк, без да разбира защо. Джейк беше като ураган, готов да се разрази. И тя беше готова за това. Повече не можеше да понася мрачната, буреносна, отровна атмосфера около себе си. По-добре е бурята да се разрази и да прочисти въздуха, отколкото да продължава да тлее.

Тя размаха юздите. Пътуването по каменистия път не би могло да му бъде толкова трудно, колкото на нея. Зъбите й потракваха всеки път, когато колелата се натъкваха на камък. Тя би предпочела да язди — тогава пътуването до мястото, където те работеха би било три пъти по-кратко. Но се нуждаеше от лимонадата, сандвичите и сладките като оправдание, че отива там, където Джейк специално й беше казал да не ходи. А за да ги занесе й трябваше каруца.

Тя пожела да работи на оградата, но той не я допусна. Беше поклатил глава:

— Това е тежка работа.

— Вършила съм тежка работа.

— Не и такава.

— Всякаква.

— Опасно е. Може да се нараниш.

— Няма.

— Наистина няма, защото няма да ти позволя да се мяркаш там. Занимавай се с домакинската работа и ме остави аз да се оправям с ранчото.

С това той си спечели поглед на тигрица. Като се изправи дръзко, тя каза:

— Цял живот съм участвала в работа по ранчото. Вкъщи се отегчавам. Няма какво да правя сама. Подредих, както исках. До десет часа свършвам цялата домашна работа. И после…

— Язди Дъсти.

— Къде? По двора ли? Ти ме предупреди да не излизам.

— Намери си сама занимание. Само стой далече от мен и мъжете.

Както при всичките им сблъсъци, той се отдалечи, мърморейки под носа си.

Е, днес тя нямаше да остане вкъщи. Беше първият истински летен ден и искаше да излезе, за да му се наслади.

Бенър спря каруцата под едно сенчесто дърво, там където поляната започваше да се губи в гората. Като я видяха, тримата работници престанаха да бършат вежди с ръкавите си. Някаква рязка дума на Джейк, която Бенър не можа да чуе, незабавно върна вниманието им обратно към оградата.

Тя скочи долу, взе дамаджаната и кошницата и със скоклива, но грациозна походка тръгна към тях.

— Мисля, че всички заслужават почивка — провикна се жизнерадостно тя.

Веселостта й беше преднамерена заради мрачния поглед, който й отправи Джейк. Тя се престори, че не го забелязва и се насочи към останалите.

— Лимонада, сандвичи и сладки.

— Това си е направо пикник — провлече Ренди, като свали шапка и галантно се поклони.

Смехът на Бенър сякаш проряза Джейк. „Само я погледнете“, помисли си той. Как се носи в този проклет панталон. Той го мразеше. Не, харесваше го. Много. Но другите мъже също го харесваха и точно това той не можеше да понесе. Знаеше, че тя облича панталона, само за да го ядосва. Това можеше да изтърпи. Но начинът, по който мъжете я гледаха, когато беше обута с него, го изправяше на нокти.

— Много мило от твоя страна. — Устните на Джим се изкривиха в подобие на усмивка. Пит не се обади, но погледна кошницата с благодарност.

Без дори да попитат Джейк, те се заеха с обяда и започнаха да си предават дамаджаната с лимонада от ръка на ръка. Разменяха си любезности с Бенър, сякаш се намираха на неделно събиране, а не на работа. Никой от тях не се сети да попита Джейк дали разрешава почивка. Той беше техен управител, нали така? Но мис Коулман беше собственица на ранчото. И колкото и много да му се искаше да я скастри като семеен приятел за опасния флирт с тези зажаднели за жена мъже, и като управител задето погазва авторитета му, той не каза нито дума. Обърна се и се зае да опъва мрежата около кола, който току-що бяха забили.

— Джейк, не искаш ли нещо? — попита Бенър.

Косата й преливаше в различни нюанси от слънчевата светлина, блестяща като крило на врана. Изглеждаше като жива с безпорядъка от къдрици, които тя не прибираше скромно, както е прието, нито ги криеше под боне. Бузите й пламтяха. Очите едва се забелязваха под гъстите тъмни ресници, когато ги повдигна към него, но той знаеше, че са предизвикателни. Не искаше нищо друго, освен да изтрие с целувка гази престорена усмивка от устните й.