Сандра Браун - Горещо утро

— Какво са направили Коулман?

— Отишли са си вкъщи заедно с приятелите и другите гости.

Джейк Лангстън, помисли си Присила. Не беше приятно, че той е отседнал у Коулман, но пък тя беше доволна да разбере, че дъщерята на Лидия не е съумяла да си задържи мъжа.

— Благодаря, че ми каза, — загука тя на Дъб. За компенсация, прокара ръка надолу между телата им.

— Исусе, да ме убиеш ли се опитваш, момиче? — попита той задъхано, когато пръстите й го обхванаха.

— Не ти ли харесва? — облиза с език ухото му.

На него му харесваше и не беше нужно много време, за да се върне желанието му. Този път беше по-силен и по-потентен от преди. Той се отпусна върху нея тържествуващ. Всеки път, когато беше с Присила, той се издигаше в собствените си очи. Неговата съпруга, толкова спретната и порядъчна, не можеше да си представи, че хората могат да правят това, което той и Присила правеха. Мисис Абърнати никога не го беше задоволявала и той й беше направил само една, и то не особено очарователна дъщеря.

Нима човек не заслужава това удоволствие, което Присила му предоставяше, след като работи толкова много? По този начин той се опитваше да се оправдае, но и това беше достатъчно за малкото съвест, която беше останала у Дъб Абърнати.

Присила му помагаше за сакото, когато той подхвърли нещо, от което и двамата се интересуваха:

— Сладурче, трябва да те предупредя, за да знаеш.

— За какво?

— Женската асоциация организира движение, което иска да заличи от картата „Дяволското място“.

Присила взе една четка и я прокара енергично през косата си.

— Опитвали са се и преди — каза спокойно тя. — Винаги се провалят.

Дъб се намръщи:

— Може би този път няма да се провалят. Имат подкрепата на новия свещеник.

Тя остави четката и се обърна.

— Мисля, че няма да допуснеш да дойде тук.

Той сви рамене.

— Опитах. Неразбран е. — Дъб постави ръце на раменете й. — Държи си на работата, Присила. Фанатик е и има много поддръжници. Хората вземат неговата страна.

— Може би фермерите и глупавите…

— Не, бизнесмените.

Тя се измъкна от ръцете му и закрачи напред-назад.

— По дяволите, ние носим добро на обществото на Форд Уърт. Ако ни затворят, това ще се отрази върху цялата икономика. Каубоите ще спрат да идват тук да си харчат парите. Кръчмите не са единствените места, които извличат полза от тях, знаеш това. Всеки бизнес в града е облагодетелстван от трафика, който ние осигуряваме.

Тя взе ветрилото, прокара пръсти по коприната и го захвърли отново на тоалетката.

Без съмнение, беше раздразнена.

— Те се молят, говорят високопарно и крещят срещу нас, но от години е ясно, че протестът им е показен. Доволни са, че ни имат.

Дъб се ядоса, че тя не искаше да погледне истината в очите.

— Така е било преди, но сега бизнесът върви добре и без каубоите. Заселват се все повече семейства. Те искат да направят града по-безопасен за порядъчните хора.

Присила изруга грубо, но Дъб настоя:

— Форт Уърт вече не е земя на каубои, място, където да проиграят парите си, да пийнат и да получат някой и друг удар.

Тя го погледна.

— Направи нещо, Дъб. Успокой ги. Може би, някой щедър жест, за да ги задоволиш, както правеше преди. Спомни си пикетчиците миналата година. Почти всеки ми е бил клиент. Те организираха този протест, за да успокоят жените си и това свърши работа. И пак ще свърши.

Той не беше имал намерение да я раздразва. Виждаше края й, независимо, дали тя го виждаше, или не. Дните на „Райските градини“ бяха преброени. Присила вече беше богата. Тя имаше достатъчно доходни вложения, за да се осигури до края на живота си. Но Дъб знаеше, че й беше приятно да е най-известната Мадам в щата. За нея това беше въпрос на чест. Никой нямаше да й отнеме титлата без борба.

Той я прегърна и я потупа по гърба.

— Не исках да те безпокоя. Просто трябва да знаеш какво се крои. Може да стане напечено.

— Но винаги може да ги охладим — тя плъзна ръка под сакото му и го притисна по-силно. — Докато приятели като теб са на моя страна, аз съм защитена. Вярно ли е?

— Вярно е — той я целуна бързо преди тя да е забелязала двуличието му.

Дълго след като той си беше отишъл, Присила остана да седи и да обмисля бъдещето си. Мразеше да я контролират.

Те преживяха две седмици, без някой от тях да извърши убийство. Това беше огромен подвиг, като се имат предвид противоречията между тях и няколкото караници през това време. Бенър мислено поздравяваше и двамата с постижението, докато каруцата се тресеше по неравния път.