Сандра Браун - Горещо утро

— Как е конят ти?

Джейк вдигна глава.

— За Бога, момиче! Не знаеш ли друго, освен да се промъкваш така при хората? Почти те взехме за призрак със Сторми.

Той се вгледа в босите крака и ръба на нощницата, които се виждаха под дългите ресни на шала. Тя беше скръстила ръце, увита в шала си като индианец в одеялото си.

— Каква работа имаш да се разхождаш наоколо? Мислех, че всички са вече в леглата си.

Очите му наистина бяха невероятно сини. Защо не им беше обръщала внимание преди? И ако някой беше попитал какъв цвят са те, тя автоматично щеше да отговори „сини“. Но тази нощ те сякаш светеха право в нейните, докато я гледаше приклекнал на пода.

Цветовете ясно се открояваха. Бялото беше съвсем бяло. Сините ириси грееха лазурни като небето по време на късен листопад. Зениците приличаха на ебонити, в които се отразяваше нейния образ. За първи път тя забеляза, че миглите му са тъмни в основата си, а извитите краища — избледнели от слънцето. Бяха интересни очи и тя имаше желание да се вглежда в тях и да ги изучава без той да знае. Но не можеше. Той я гледаше очаквателно, надявайки се тя да обясни защо не е кротко завита в леглото си.

— Не мога да заспя — внезапно засрамена, тя наведе глава.

— А — каза Джейк, изправяйки се в цял ръст и потривайки Сторми по гърба. Той потопи ръцете си в леген с вода, изми се, избърса ръцете си с кърпа. — Е, разбираемо е. След това, което стана днес.

Бенър вдигна глава и го погледна. Каквото и да се канеше да каже той, то беше моментално пренебрегнато сякаш току-що го бяха ударили в зъбите.

— Ъ-ъ-ъ — забърка се той. Погледът му се плъзна по лицето й, после с мъка го отмести и премигна. Беше забелязал облеклото й. — Можеш да си навлечеш неприятности, ако се разхождаш в тъмното така.

Тонът му беше малко сърдит.

— Така ли?

Лицето на Джейк придоби израз на дълбоко изумление. Устните му леко се разтвориха, но той веднага ги стисна в строга черта.

— Да, можеш да си сигурна, по дяволите! Ела, ще те придружа до къщата.

Той посегна да хване ръката й, но тя я отмести и я прокара по гърба на Сторми.

— Не ми каза как е Сторми.

— Отлично.

— Наистина ли?

— Ще трябва да пазим копитото няколко дни и това е всичко. Хайде сега…

— Какво му е? Това, което стана с Епъл Джек?

— Епъл Джек? — повтори Джейк. Лицето му се озари от спонтанна усмивка. — Той беше истинско пони, нали? Той знаеше какво искам от него още преди да го пришпоря с крака. Обичах да казвам, че мога да спя по цял ден върху седлото, без Епъл Джек да изгуби пътя. Той беше дяволски добър кон. Но стъпи в дупка на прерийни кучета и си счупи крака. Наложи се да го застрелям. — Той наклони настрана блестящата си глава. — Как се сети за Епъл Джек?

— Сетих се — тя все още галеше с ръка бляскавата червеникава козина на Сторми. Както всички каубои, Джейк се грижеше повече за своя кон, отколкото за себе си.

Неизвестно защо Джейк не можеше да свали поглед от ръката, галеща широкия гръб на Сторми. Шалът й се беше спуснал към лакътя. Ръкавът на нощницата беше прозрачен и той можеше да види очертанията на ръката й през него.

— Когато бях на дванадесет години ти дойде да ни видиш. Беше прескочил за няколко дни и си отиваше този ден следобед. Мама беше приготвила царевичен хляб, печено пиле и ябълков пай. Всички любими ястия. Но аз не ядох нищо. Бях сърдита, че си отиваш отново, въпреки че татко те молеше да останеш. Татко ми каза да се изправя и да се държа прилично или да напусна масата. Аз си отидох в стаята нацупена и отказах да кажа довиждане. От прозореца гледах как яздиш, излизайки от двора.

Тя се обърна към него, а после погледна коня.

— Но не можах да издържа. Хукнах по стълбите да те настигна. Гоних те до пътя край реката и те виках, докато ти най-после ме чу и задържа коня. Когато те настигнах, ти ме вдигна на Епъл Джек и ме прегърна. Каза ми да не плача, защото ще дойдеш пак за Коледа — очите й, стоплени от чист смарагдов блясък, го погледнаха с укор. — Но не дойде!

— Сигурно нещо се е случило, Бенър.

— Ти не дойде в продължение на две години.

Едва сега тя осъзна значението на този ден за своето юношество. След като той беше заминал, тя лежа дълго в леглото си и горчиво плака. Беше разбрала интуитивно, че ще измине много време преди да го види отново и това късаше сърцето й.

Трябваше да е хлътнала по него. Той беше висок и хубав. Галантен и вълнуващ, пълен с чудесни истории за разказване. Той я дразнеше, но не по този неприятен начин, по който я дразнеха Лий и Мика. Неговите закачки я караха да се чувства голяма.