Сандра Браун - Горещо утро

— Бенър?

— Просто отивам да се поразходя, татко — каза тя през рамо, забелязала безпокойството в погледа му.

Отиде до оградата, която отделяше едно от жребчетата от пасбището и буйния пролетен храсталак.

— Изглежда, ще бъде много пъргав.

Тя се обърна и видя Лий и Мика, които приближаваха.

— Ще бъде. Не е ли Спартанец баща му?

— Да. Той е един от най-добрите.

— Действително. Страхотен е!

— Вие двамата да обсъждате разплода ли излязохте? А аз си мислех, че покерът е в разгара си.

— Обраха ни — сви рамене Мика и обърна джобовете си. Лунната светлина правеше косата му да изглежда светла, почти като на Джейк. Но не съвсем.

Бенър сложи ръце на хълбоците.

— Кой се хвалеше тия дни, че може да бие всички на карти?

Майк я тупна по брадичката.

— Никога нищо ли не забравяш? — те се опитваха с тези познати закачки да разсеят неудобството. След напускането на църквата на никого не беше лесно да води непринуден разговор.

— За какво всъщност излязохте? — попита Бенър.

Лий погледна Мика, който окуражително му кимна.

— Е, тъкмо искахме да си поговорим с теб за това, което се случи в църквата.

Тя кръстоса ръце върху един от коловете на оградата и се приведе:

— Е, и какво?

— Ами Бенър, Грейди може би не е единственият виновен.

— Какво искаш да кажеш?

Лий преглътна и погледна приятеля си за подкрепа. Той беше изцяло погълнат от понито и никаква помощ от него не можеше да се очаква.

— Искаме да кажем, че, ъ-ъ-ъ, много от момчетата, които познаваш, ъ-ъ-ъ, са били с тази малка курва. Тя можеше да посочи който и да е мъж.

— Да, така е — внезапно се намеси Мика. — Можеше да е всеки от петдесетината момчета в града. Но Шелдън е прекрасна плячка, като се има предвид, че притежава и дъскорезница, и всичко. Разбираш ли?

— Не означава, че детето е негово, само защото е бил с нея. Това се опитваме да ти кажем — подзе Лий колебливо. — Може би това ще те накара да се почувстваш по-добре.

Гърлото на Бенър се сви от вълнение.

— Това, което ме кара да се чувствам по-добре е, че вие двамата се грижите за мен — тя прегърна първо Лий, а след това Мика, който също й отговори несръчно. Той беше не просто каубой, а истински член на семейството. Закачаше се с Бенър, откакто тя започна да носи плитки, но през последните няколко години и той беше забелязал промените в нея, които дори брат й не забелязваше. Мика не беше застрахован от тях, но беше достатъчно умен да пази дистанция. И не защото се плашеше да не предизвика гнева на Лидия или Рос, домогвайки се до Бенър. Тя беше недостъпна за каубоите, към които принадлежеше и той. Това беше неоспорим факт, известен от край време. Имаше много момичета на този свят. Бенър може да е от най-красивите, но за никоя жена не си заслужаваше да пожертва приятелство за цял живот.

— Оценявам това, което се опитвате да направите — каза меко Бенър. — Грейди може и да не е баща на това бебе, но е виновен, че е бил с нея. Още повече, че го призна. Във всеки случай, той ме предаде.

— Да, сигурно е така — съгласи се Мика.

Знаеше, че ако той бе сгоден за Бенър Коулман, би бил достатъчно умен да не рискува да я загуби, независимо от това колко твърда ставаше предницата на панталона му. Той познаваше много глупаци, но този Шелдън се оказа най-големият в околността.

Лий ровеше земята с тока на обувката си.

— Жалко за момчето, хванаха го за нещо, което всички ние… исках да кажа, за нещо, което много други правят. Но в същото време бих му размазал физиономията.

Бенър хвана ръката му.

— Благодаря ти все пак, но недей да го правиш.

Лий обърна глава и се усмихна на сестра си.

— Бенър, отворили са нов галантериен магазин в Тайлър. Сигурно е нещо добро. Аз и Мика мислим да отидем някоя от следващите съботи, веднага щом тези кобили родят жребчетата си. Искаш ли да дойдеш с нас?

— Благодаря. С удоволствие — кимна тя, отправяйки усмивка към двамата.

Те я оставиха, отстъпвайки в тъмнината и приглушения им разговор се долавяше дълго след като сенките ги погълнаха. Тя тръгна обратно към къщи. Спря под ореха и обгърна с очи мирната картина пред себе си. Силуетът на къщата се очертаваше бял в тъмнината. Газените лампи вътре изпращаха през прозорците златисти отблясъци, топли и уютни. Няколко млади лози вече бяха започнали да се катерят по шестте клона, по три от всяка страна на входната врата. От камината в кухнята все още се виеше дим. Нищо не издаваше трагедията, която беше преживяло семейството. Но спокойствието беше измамно.