Сандра Браун - Горещо утро

Тя се приближи и погали най-големия си син по бузата. После, загубила самообладание, го обгърна с пълните си ръце. Това обясняваше толкова много неща, горчивината, отчуждението от хората, самотата, която сам си беше наложил. Той беше поел бремето на семейството върху себе си, когато беше още почти момче и тя страдаше заради него.

— Буба.

Хрипливият глас дойде откъм дивана. Джейк бързо се спусна към Рос. Сякаш по безмълвно споразумение всички се отдръпнаха, оставяйки ги сами. Джейк коленичи:

— Рос?

— Благодаря ти. — Думите, макар и едва изречени, бяха искрени. Изумрудените очи сега бяха замъглени не само от болката. Те блестяха от сълзи на благодарност. — Исках… аз да… бях го убил.

Джейк се усмихна горчиво:

— Говориш, като че ли вече много пъти си го правил.

Рос се опита също да му се усмихне, но излезе повече като гримаса на болка:

— Извинявай за…

Джейк поклати глава.

— Знам, че не си искал да се биеш с мен, Рос. Не си струва да се извиняваш.

— Бенър… ти ще…

— Аз я обичам, Рос. Не мислех, че това ще се случи, но…

— Е, добре — той хвърли поглед към Лидия — понякога се случва така.

— Но ти беше прав. Тя носи бебе от мен. — Зелените очи внезапно се избистриха, после отново се напълниха със сълзи. Джейк бързо продължи. — Не мога да ти кажа колко съм горд, че ще имам дете с твоята кръв, Рос. То ще бъде особено, необикновено дете.

Устните на по-възрастния мъж трепереха, но той се усмихна.

— Ти и аз, аха?… Сигурно ще излезе опасен кучи син.

Джейк се засмя:

— Сигурно.

— Пази… пази щастливата новина за Лидия. Тя ще има нужда от това. Очите на Джейк също блестяха от сълзи. Той кимна.

— Ти стана… добър човек, Буба.

Джейк затвори очи и ги стисна силно, за да спре сълзите. Когато ги отвори, видя лицето на приятеля си през потрепваща влага.

— Запомни това, което ти казвам. Никога не съм обичал мъж така, освен, може би, брат си. — Рос се усмихна и помръдна глава в подобие на потвърждение. — И това продължава още. Дяволски ще ми липсваш.

Двамата мъже стиснаха ръцете си. Годините приятелство и мълчаливо разбиране преминаха между тях.

— Грижи се за Лидия и…

— Да.

— Сбогом, приятелю.

— Сбогом, Рос.

— Лидия… — каза Мика от вратата. — Докторът току що дойде. Джейк, шерифът иска да те види.

Присила движеше пиличката около нокътя си, оформяйки острия му връх. Тя беше изкъпана, напарфюмирана и напудрена, приготвяйки се за посещението. Пеньоарът й беше красиво ушит, в любимия й нюанс на светло-виолетово. Тя беше вдигнала косата си високо. Изглеждаше изискано.

Ликуваща усмивка изкриви устните й, а очите й хитро се присвиха като си помисли, че само преди няколко седмици беше загрижена за бъдещето. Сега пред нея се очертаваха светли години.

Ако Грейди Шелдън си мисли, че ще напусне жив източен Тексас, след като застреля Рос Коулман, както бе заявил, че ще направи, то той е по-голям глупак, отколкото беше подозирала. Тя го беше напомпала със самоувереност, гъделичкайки гордостта и омразата м, докато той достигна до такъв фанатизъм в желанието си да убие Рос Коулман, че заприлича на самурай, хвърлил се в самопожертвувателна мисия.

Присила беше чувала, че Ривър Бенд е впечатляващ. Коулман не беше земевладелски барон в сравнение с други в щата, но несъмнено имаше своята малка армия от конници, които нямаше да стоят и гледат как го убиват без да се намесят. А дори и да не беше така, Джейк нямаше да остави Шелдън да поеме и дъх след смъртта на Рос.

Присила беше сигурна, че партньорът й не е за дълго на този свят.

Тя се беше подсигурила преди той да напусне будоара й предишния ден. С помощта на довереник, верен покровител от години, те бяха подписали договор. Грейди беше толкова опиянен от сила и страст, че дори не прочете всички клаузи от договора. Една от тях гласеше, че в случай на смърт на единия партньор, целият капитал се прехвърля върху другия. Тя можеше уверено да предскаже, че без дори да е похарчила и един цент за инвестиции щеше да притежава и контролира процъфтяващия бизнес с дървен материал утре по това време.

Затананика си тихичко, като остави пилата настрана.

— Какво има? — извика тя, когато на вратата се почука.

— Гостът Ви е тук, мис Присила — обяви пазачът.

— Покани го да влезе.

Шумът от салона се засили, после — със затварянето на вратата — отново стихна. Присила не каза нищо, докато не видя сянката на Дъб Абърнати да преминава през гостната. Представляваше картина на пълното женско съвършенство, когато той влезе в стаята.