Сандра Браун - Горещо утро

Няма нищо истински ново. В „Дяволското място“ постоянно умираха проститутки.

Това беше чудо. Рос беше още жив.

Нощните часове пълзяха бавно. Лидия чуваше биенето на часовника, чуваше как с всяка изминала минута дишането му става все по-затруднено.

С върховно усилие успя да се сдържи да не закрещи, когато докторът тъжно поклати глава след като прегледа раната му и меко каза, че нищо не може да се направи. Дори Джейк, когото лекарят отбягваше, чул за характера му от своя колега, не се опита да спори. Очевидно беше за всички, дори за Лидия, че ако Рос не беше толкова силен, би умрял веднага след попадението на куршума.

Рос също го знаеше. Преди няколко часа се беше простил с децата си. Бенър беше плакала неудържимо, вкопчена в баща си. Лий се беше опитал да бъде по-сдържан, но в очите му имаше сълзи, докато излизаше от къщата. Мика го беше последвал с думите:

— По-добре да сме заедно. — Те излязоха на конете си от двора и повече не ги видяха.

Лидия не се боеше за Лий. Той щеше да се справи.

Тя беше по-загрижена за дъщеря си. Болеше я за Бенър, защото нямаше радост за нея в сватбения й ден. Лидия беше развълнувана от новината, че Джейк е вече част от семейството.

— Рос е реагирал като баща. Ако беше имал време да помисли, щеше да е доволен като мен.

— Ние вече сключихме своя мир — беше й казал Джейк. Когато Рос разговаря за последен път с Бенър. Той взе ръката й, потупа я и се усмихна:

— Радвам се за теб и Джейк. Бъдете щастливи — прошепна той.

Вместо да я направят щастлива, думите на баща й само задълбочиха призрачния, отсъстващ поглед в очите й.

Тя не можеше да бъде успокоена дори от мъжа си. Най-накрая Мама Лангстън я накара да полегне на дивана в гостната. Джейк седна до нея.

Лидия се беше върнала в кабинета на Рос и се беше отделила от целия останал свят. Ако това трябваше да бъде тяхната последна нощ заедно, те щяха да я прекарат сами.

Сега, сякаш го беше повикала безмълвно, той отвори очи и я погледна с ясен поглед. Бог предоставяше своите неочаквани милости. На Рос беше позволено да може да благодари на Джейк за това, че е убил Кланси. Сега беше благословен с достатъчно сили, да каже сбогом на жената, която обичаше повече от живота си.

Без видимо усилие, той вдигна ръка и прокара пръсти през косата й.

— Помниш ли… как винаги се смеех… на това.

Тя наведе глава, налагайки си да не съсипе тези прекрасни мигове в плач. Когато вдигна глава, очите й искряха.

— Да. Обичаше да се закачаш.

— Обичам и сега — пръстите му си играеха с непокорните кичури.

— Обичам те — прошепна тя.

— Зная — отговори той спокойно. Придвижи ръка от косата към бузата й. — Спомням си първия момент, в който те погледнах. Аз се изгубих в теб, Лидия.

Ридание разкъса гърлото й. Тя се насили да се усмихне с треперещи устни.

— Ти имаше нужда от бръснене.

— Спомням си всичко.

— Аз също. Всеки миг с теб беше прекрасен. Не бях живяла преди да те срещна. — Тя потърка челото си в неговото. — Ако Джейк не беше убил Шелдън, аз щях да го направя. Все пак, защо ли го направи?

— Шт, шт… Това можеше да се случи по всяко време през последните 20 години. Ние имахме толкова време да бъдем заедно, колкото не очаквахме. Нека не бъдем егоисти.

— Когато се отнася до теб, винаги ще бъда егоистка. Никога няма да ти се наситя. — Тя горещо целуваше ръцете му.

Тялото му се сгърчи от болка и тя се отпусна от стола, на който седеше, на колене. Сложи едната си ръка върху корема му. Другата обви около главата му. Косата му беше къдрава и жива под пръстите й.

Когато най-лошото от болката премина, той погледна към нея:

— Как ще понасям небесата, докато ти дойдеш?

— О, Рос! — лицето й се изкриви и агонията, която тя с такава мъка се опитваше да крие, не можеше повече да бъде сдържана. Сълзите й рукнаха.

— Времето ще мине бързо за теб. Но аз? Как ще живея? Не мога. Нека да дойда с теб.

Той поклати глава и вдигна ръка да я успокои. Мислеше за внучето, за което тя дори не знаеше.

— Не може. Децата ни се нуждаят от теб. Лий ще бъде объркан и наранен. Помогни му да се справи с това. Бенър…

— Бенър има Джейк. Те се обичат.

— Желая им… това, което имахме ние.

— Никой не може да има това, което имахме ние.

Той се усмихна:

— Всички влюбени мислят така.

— В нашия случай е истина — настояваше тя, докато пръстите й се плъзнаха по устните, които обичаше, над гъстите му мустаци. — Заради теб.

Очите му се замъглиха от болка:

— Не, моя любов, заради теб. — Той сляпо посегна към нея. Тя сграбчи ръката му и я сложи на гърдите си. — Лидия… Лидия… Лидия…