Сандра Браун - Горещо утро

— И никой друг ли не знаеше за миналото на татко? — попита Бенър.

— Никой, дори Мама — каза Лидия, поглеждайки към по-възрастната жена, която хлипаше. Мама я потупа по рамото.

— А Джейк? — прошепна Бенър, като търсеше очите на мъжа си.

— Отчасти — отвърна тихо той. — Не всичко.

— А как е разбрал Грейди? — зададе Бенър въпроса, който се въртеше в главите на всички. Не последва отговор. Тогава тя продължи:

— Мамо, имала ли си друго бебе преди да срещнеш татко?

От лицето на Лидия се отдръпна и малкото цвят, който беше останал. Объркана, тя погледна въпросително Мама, която поклати отрицателно глава. Джейк отговори на неизречения въпрос:

— Присила трябва да й е казала.

— Присила? — повтори Лидия. — Присила Уоткинс? Кога? Как?

— Във Форт Уърт. Причакала Бенър на улицата. Говореха, като ги заварих.

Всичко в Лидия посърна. Тя политна напред. Нейният най-голям срам, срамът, който искаше да заличи, я споходи в този най-лош ден от живота й. Тя почувства как Рос стисна ръката й. Приближи ухото си до устните му.

— Това… никога не е имало значение за мен. — Сълзите й падаха солени върху лицето му. Сега тя открито плачеше от любов. Сърцето и душата й бяха препълнени с нея и тя се изливаше навън.

— Рос, Рос — плачеше тя умолително. За момент положи глава на корема му.

Бенър приглади косата й, толкова разкошна, колкото и нейната.

— Всичко е наред, мамо. Всъщност няма значение. Наистина няма. Аз те обичам. Бях любопитна, това е всичко.

Лидия поклати глава:

— Не, най-добре е всичко да бъде казано — тя замълча, за да си поеме дъх. — Аз бягах, когато припаднах в гората и родих бебето. Мислех, че съм убила баща му. Той беше мой заварен брат. Не моя кръв — побърза да каже тя, като видя ужасените им лица. — Майка ми се омъжи за човек, на име Отис Ръсел, когато бях около десетгодишна. Той и Кланси превърнаха живота ни в ад.

Тя се опита да разкаже за насилието на Кланси.

— Той… той… аз забременях от него. Когато мама умря, избягах, но той тръгна след мен. Намери ме и аз се опитах да го убия. Мислех дори, че съм успяла, но продължавах да бягам, защото се страхувах да не ме обвинят за смъртта му. Не съжалявах, че бебето се роди мъртво — самата аз исках да умра. Но когато се свестих, Буба беше там.

Лидия погледна към него и се усмихна. Нещо удари Бенър болезнено като суха пръчка.

— Лангстънови се погрижиха за мен — продължи Лидия. — После, когато млякото ми дойде, ме заведоха при Рос. Виктория току що беше умряла и го беше оставила с бебето. Аз те кърмих, Лий. Винаги съм те обичала като собствено дете.

— Зная. — Младежът се опита да се пребори с немъжките сълзи, но не успя.

— Но Кланси не беше умрял. Той ме откри в пътуващия керван. По някакъв начин той също беше разкрил самоличността на Рос. Знаеше за скъпоценностите, които подозираха, че е откраднал Рос. Заплашиха ме. Бях ужасена. Страхувах се, че може да стори нещо на Рос или Лий. — Тя погледна младежа. — Имаше време, когато дори подозираше, че ти си негово дете и че аз го лъжа, че неговото бебе е умряло. Той беше способен на жестокост, знаех го.

Тя стана и отиде до Мама Лангстън. Взе ръцете й в своите и се вгледа в покритото с бръчки лице, което обичаше от толкова отдавна.

— Мама, моят заварен брат Кланси беше този, който уби Люк. Прости ми, че не ти казах. Но не можах. Толкова се срамувах.

Единствената реакция на Мама беше кратко помръдване на устните. Тя протегна ръка и придърпа Лидия към себе си. После успокоително я потупа по гърба.

— Ти нямаш нищо общо с това. Не виждаш ли, че няма значение кой убива. Нито тогава, нито сега.

Лидия се отдръпна:

— Кланси уби и Уинстън Хил. Той умря, защитавайки ме. Това беше другото бреме, с което трябваше да живея.

— Какво стана с него? — попита Бенър, мразейки човека, когото за щастие, не познаваше.

— Той е мъртъв. — В гласа й звучеше окончателност, която никой не посмя да наруши. С изключение на един.

— Аз го убих.

Трите думи отекнаха в стаята. Всички очи се обърнаха към Джейк. Дори Рос реагира. Цялото му тяло потрепера, когато се опита да обърне глава към Джейк.

— Дочух го да заплашва Лидия, че ще доведе хората на закона при Рос, същата вечер, когато пристигнахме в Джеферсън. Той се хвалеше, че е убил Люк. Проследих го в града и изчаках, докато остане сам на тъмната алея и разпорих корема му със собствения нож на Люк.

Той се обърна към майка си:

— Мамо, ако това може да е някакво утешение, убиецът на Люк е наказан преди години.