Сандра Браун - Горещо утро

— Не е искал да ме оперира?

— Не до момента, докато не извадих пистолета и не го заплаших, че ще го убия, ако не го направи.

Тя сложи ръце на гърдите му. Ако досега не се беше влюбила в него, щеше да го обикне сега. Дължеше му живота си. Той покри ръката й със своята и я притисна към твърдата извивка на гърдите си.

— Този проклет шарлатанин нямаше намерение да направи нищо, щеше да те остави да умреш, и да утешава родителите ти след това — каза Джейк напрегнато и очите му станаха твърди и студени при спомена.

— Когато свърши, измъкна се като опосум. Не ми даде никакви указания за възстановяването ти, защото мислеше, че няма да има такова.

— Но ти направи всичко?

Очите му потънаха в нейните:

— Да.

— Докторът може да те обвини по-късно за това, Джейк.

— Нека да посмее само! Ще направя отново същото. Щях да го убия, ако не се беше съгласил.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ти си създаде всичките тези неприятности, за да ме спасиш, Джейк.

Като взе лицето й в ръце, той се вгледа в него, поглъщайки всяка любима черта.

— Не бих те оставил да умреш. Бих дал собствения си живот, за да те спася.

И подчинявайки се на жаждата, която го измъчваше от дни наред, той притисна уста към нейната. Езикът му проникваше в устата й на бавни, нежни тласъци, които превръщаха усещанията й в хаос. Той сключи ръце около ата й. Притискаше я все по-дълбоко във възглавницата покри горната част на тялото й със своето. Тя усещаше с гърдите си натиска на неговите гърди. Пулсиращият ритъм на сърцето му отекваше в нейното.

— Бенър, Бенър — шепнеше той във врата й — не мога да ти позволя да умреш. Нуждая се от теб.

Те се целунаха отново буйно, като притискаха силно уста, докато останаха без дъх. Джейк повдигна глава погледна сочните й устни и се усмихна. Това беше уста предназначена да дава и да получава страстни целувки и той нямаше намерение да се отказва.

— Забравих да те питам дали си гладна… — Той взе кичур от косата й, който се нави около пръста му така естествено, както невидими нишки се увиваха около сърцето му.

— Умирам от глад. Ще получа ли малко истинска храна тази вечер?

Той стана от леглото и се запъти към кухнята:

— Гореща супа.

— Джейк? — той се обърна. — Не искам доктор Хюит или който и да било друг да се грижи за мен. Ти се справяш чудесно.

Очите му се изпълниха с вълнение, но той само кимна с глава преди да излезе.

След тази нощ всичко се промени. Те не криеха чувствата си един от друг. Той я целуваше, но ласките не отиваха по-далеч от това. Нито един от тях не предложи да спят заедно. Времето да се любят не беше настъпило, но приближаваше. И двамата го знаеха. Междувременно те изчакваха, а желанието продължаваше да се натрупва.

Всяка сутрин той й даряваше по една целувка. Когато се приближаваше до леглото, тя протягаше ръка за неговата. Вечер сядаше на стола и четеше книгите за развъждане на добитък, които беше поръчал от Форт Уърт. Тя шиеше калъфки за столовете, с които се надяваше да обзаведе дневната.

— Джейк? — той вдигна глава — интересна ли е книгата?

— Не, ако вместо това мога да си говоря с теб.

— Не искам да те разсейвам.

Той буйно се засмя.

— Мис Коулман, ти ме разсейваш месеци наред.

Тя се изчерви.

Той затвори книгата и я остави настрани. Беше надвечер. Тя на два пъти успя да отиде до кухнята и върна, държейки се изправена. Имаше само неприятни усещания в корема при по-резки движения.

— Кога си се научил да четеш? — попита го тя. — Не се обиждай, моля те, но повечето каубои не могат.

Той се усмихна:

— Това е заслуга на Лидия. Тя започна да учи Анабет, докато пътувахме по време на преселването. После Анабет реши, че и аз трябва да уча.

Очите му се отправиха към прозореца, докато си спомняше усърдието, с което сестра му беше учила него и другите, обърканите комбинации, които те правеха с думите.

— Отначало си мислех, че е загуба на време, но тя ми напомняше, че Рос знае да чете. Всичко, което правеше Рос исках да правя и аз.

— Защо отиде при нея?

Въпросът беше толкова далеч от контекста и беше зададен с такъв разстроен глас, че той бързо обърна глава:

— При коя?

— При онази, Уоткинс. Защо ме остави в хотела след чудесния ден, който прекарахме заедно и отиде при нея?

Той беше едновременно объркан и уплашен от сълзите в очите й. Коленичи до леглото и взе ръцете й.

— Видяла си ме да излизам?

— Да.

— Не отидох за това, което мислиш, Бенър.

— Каква друга причина може да накара един мъж да промъкне в публичен дом посред нощ? Можеше да правиш това с мен. Само трябваше да поискаш.