Сандра Браун - Горещо утро

Но защо беше спрял?

Беше казал, че е твърде стар, че не е достатъчно добър, че… Но тя знаеше, че това са измислени извинения. Истинската причина беше, че Джейк я желае, но все още обича майка й. Той не беше склонен да се задоволи със заместител.

Тя се заслуша в шумовете от другата стая, докато той се приготвяше за лягане. Чу плискането на водата, тропането на обувките и поскърцването на пружините на леглото, което пое тежестта му. Беше ли се съблякъл? Как ли спи Джейк когато е сам? Не в нощна риза, не е в неговия стил. По бельо? В тази горещина? Без нищо?

Тя почувства слабост при мисълта, че той лежи гол само на няколко крачки от нея и се обърна по корем с надеждата да охлади малките пламъчета, които се запалиха в тялото й.

Защо се измъчва така? Няма ли никаква гордост? Тялото на Джейк не гори в огън, нали? Огъня на желанието, който Бенър беше запалила в него той беше угасил друга жена.

Присила Уоткинс. Без дори да я е виждала, тя ненавиждаше тази жена.

Дълго лежа будна, мислейки си дали Джейк е заспал. Дали и той съжалява за онези моменти на страст между тях снощи или съзнанието му възпроизвежда тазвечерната среща с Присила?

В ранните часове момчетата се върнаха пийнали, весели, с несигурна стъпка. С висок шепот, който проникваше през стената, Джейк ги предупреди да бъдат по-тихи и да си лягат преди да са ги изгонили от хотела. Тя чу как се настаняват и остана будна, питайки се какво жена като Присила може да направи за мъж като Джейк, което тя да не може.

— А-а-а… — Грейди Шелдън достигна върха.

Присила се престори, че също свършва. Той беше скапан любовник — вземаше всичко без да даде нищо. Трудно можеше някой да я задоволи. Грубото, запотено любене на Шелдън ни най-малко не я възбуди.

Тя чувствено прокара дългите си нокти по гърба му.

— Хм — въздъхна той — хубаво е.

Тя се отдели от него и се обърна настрана. Изтощен той отпусна глава на рамото й.

— Добре ли беше?

Тя обърна очи към тавана. Тези, които питат, никога не са добри.

— Много — каза тя, духайки нежно в ухото му. Ръката му намери гърдата й и я стисна силно. Тя му го позволи. Грейди беше получил от нея това, което иска, но тя далеч не беше доволна. Тя още не беше свършила с него и докато не го направи щеше да продължава да гъделичка гордостта му и всичко, което можеше да се гъделичка.

— Ще идваш ли да ме виждаш често?

— Не. В Ларсен съм.

Ръцете й останаха неподвижни за секунда. Грейди дори не забеляза.

— Ларсен? В Източен Тексас?

— Ъхъ — той леко я ухапа по врата. — Имам там дъскорезница. Най-голямата.

Тя сложи ръка на бедрото му. Май беше по-потен, отколкото си беше помислила отначало.

Във финансовите кръгове се знаеше, че индустрията, която има бъдеще в Източен Тексас е дърводобивната.

— Внимавай със зъбите, мили — последното, което искаше, бяха белези от зъби. Това беше едно от условията, които поставяше пред клиентите си. Прави каквото искаш, но не оставяй никакви следи за следващия.

— Извинявай — промърмори Грейди. — Замислих се за моя бизнес. Сега, когато имам железопътна линия, е по-лесно да се транспортира дървения материал в цялата страна.

— Разбирам — каза тя замислено. — Не се ли безпокоиш как вървят нещата ти там, когато те няма?

— Имам дузина работници, които вършат работата вместо мен.

Да, Шелдън можеше да се окаже твърде ценен, за да завърже приятелство с него. Тя не беше толкова глупава, че да вярва, че „Райските градини“ ще продължават да съществуват все така безгрижно. Недоволните църковни групи щяха да я лишат от бизнеса й рано или късно. Дори да не успееха да го направят, на нея не й се искаше да завърши дните си като „Мадам“. Тя искаше години на удоволствие, в които да живее от богатството си. Сега беше моментът да инвестира, да направи пари.

— Откъде познаваш Джейк Лангстън? — Грейди се надигна и тя видя на лицето му съвсем простодушен израз. — Или греша? Познаваш го, нали?

— Не го познавам. Но зная кой е — каза горчиво той.

Тя взе главата му и я насочи отново към гърдите си:

— Нямаше да попитам, ако знаех, че това ще те разстрои. Моля те, не спирай, толкова е хубаво.

Той целуваше грубо гърдите й и изкарваше огорчението си върху нея.

— Видях го за пръв път в деня на сватбата си.

— Той беше гост на сватбата ти?

— Не мой, на жена ми. Или, по-скоро, на тази, която трябваше да ми стане жена.

„Не може да бъде!“ Нищо чудно, че името му й звучеше познато. Тя го беше чула за пръв път от Дъб. Възможно ли е мъжът в леглото й да е бившият годеник на Коулмановото момиче? Съдбата рядко е така благосклонна. Присила с усилие овладя задоволството си. Но трябваше да е сигурна, затова се засмя с престорено безгрижие: