Сандра Браун - Дългото очакване

Тя слезе от колата. Докато се мъчеше да отвори входната врата — нещо, с което обикновено се справяше лесно, много й се искаше да се обърне и да му хвърли един последен поглед.

Преди седемнайсет години го бе видяла за последен път. Тогава им бе махнал за сбогом и бе закрачил бавно по плажа, подобно на някакъв млад, пращящ от сили бог на слънцето, прекрасен и устремен към бъдещата си слава.

Тогава разбитото й сърце тайно се бе сбогувало с него. Сега тя не го направи. Не си позволи лукса да се обърне, преди да влезе в бялата сграда.

Остана в стаята на майка си повече от час. През повечето време мисис Хибс спеше, само понякога се събуждаше за малко, за да произнесе няколко неясни думи.

Изпълнена с отчаяние, Марни си тръгна. Когато излезе от стаята, видя Ло да крачи напред-назад в коридора. Сестрите, които стояха на регистратурата в дъното, бъбреха припряно, но той виждаше само лъснатия и настлан с плочки под, докато сновеше напред-назад, подобно на лъв в клетка.

— Още ли сте тук? — попита Марни.

Все още бе разтърсена от посещението при майка си. Като видя Ло, още повече се разстрои.

— Как смяташ да се прибереш вкъщи?

— С такси.

Той поклати глава и я придружи до най-близкия изход.

— В този град не може да се разчита на такситата. Би трябвало да знаеш това.

След няколко минути двамата отново седяха в поршето, между тях бяха само онези седемнайсет години.

— Как е майка ти?

— Умира.

Той помълча почтително и после каза:

— Съжалявам.

— Поддържат я с лекарства, за да намалят вредата от малките ударчета, които продължава да получава. През повечето време е упоена. Когато дойде на себе си, обикновено говори за баща ми и за Шарън. И много плаче.

— Това беше в Галвестън, нали?

— Имате предвид, че там сме се срещнали за първи път?

— На плажа, нали?

— Да — отвърна тя, питайки се какво ли точно си спомня Ло. — Моите родители бяха наели едно бунгало, което се намираше близо до вашето.

Присвил очи, той се взираше в предното стъкло на колата.

— Вие бяхте две сестри — промълви Ло.

— Моята по-голяма сестра Шарън и аз — Марни.

— Шарън и Марни. Да, сега се сещам. Сестра ти беше хубавичка.

Марни леко наведе глава.

— Така е.

— Ти беше още дете.

— Бях на четиринадесет.

— А баща ти беше свещеник, нали? Спомням си, че трябваше тайно да се измъкваме, за да отидем да пием бира.

— Вие карахте Шерън да си пийва.

Той се засмя.

— Но ти отказваше. Тя те наричаше „малката светица“.

— Никога не съм била авантюристка като Шарън.

Ло помисли над тези думи, а после отбеляза:

— Ако Шарън е спала с мен, сигурно е спала и с други момчета.

— През онова лято тя беше само на шестнайсет години. Ти й беше първият.

— На шестнайсет ли? — възкликна той и лицето му пребледня. — Мислех, че е на повече от шестнайсет.

— Изглеждаше по-голяма — тихо отвърна Марни.

— Несъмнено. И се държеше като по-голяма. Беше надрасла шестнайсетте дълго преди да я срещна. Спомням си колко добре изпълваше горнището на банския си. Тялото й не беше на малко момиче.

— Нямам намерение да споря по този въпрос — рязко изрече Марни.

Колкото и да бе нелогично, почувства се засегната от това, че той си спомняше колко надарена е била Шарън. Думите му не я изненадаха, разбира се, но просто й се искаше той да престане да споменава за това.

— Но тя беше точно на шестнайсет. И такава бременност, когато току-що си постъпила в гимназията, може да има опасни последици, особено ако по някаква случайност баща ти е много известен свещеник в енорията.

Ло зави към паркинга на едно ярко осветено кафене.

— Струва ми се, че имаш нужда да пийнеш нещо.

— Бих предпочела да ме откараш у дома.

— Виж какво — каза той, губейки търпение, — ти си разстроена. Няма ли да е по-добре да пийнеш кока-кола или малко кафе? За бога, не искам от теб да се напиеш или да прекараш нощта с мен. Или си все още „малката светица“ която не може да отиде да пие кафе с мъж?

Без да дочака отговора й, Ло слезе от колата и затръшна вратата след себе си. Заобиколи и я изчака да излезе. Докато собственичката на кафенето ги водеше към едно сепаре, клиентите наоколо го разпознаха и оглеждаха двамата с блеснали очи. Шушукане и тихи възклицания на удивление ги следваха по петите. Тя смутено се настани в сепарето.

— Винаги ли става така, когато излезете някъде?

— Какво? — Той я погледна объркано. — О, имаш предвид, че се отнасят към мен като към знаменитост. Не им обръщай внимание.