Сандра Браун - Дългото очакване

— Благодаря — каза той на сервитьорката и я отпрати с усмивка.

— Мога сама — рече Марни. — Ама наистина толкова суетене заради…

— Дай ми ръката си.

Тя протегна зачервената си и пареща от болка ръка. Ло взе с два пръста парченце масло и го размаза върху изгореното място.

— Когато спя с някоя жена, аз винаги употребявам презерватив — тихо заяви той. — Без изключение.

Той нежно размаза мекото масло върху онова много чувствително местенце между два от пръстите й. Марни едва не падна от пластмасовата скамейка в сепарето.

— Шефът на военната болница щеше да те похвали.

Гласът й изобщо не звучеше нормално. Може би поради болката от изгарянето бе станал груб и дрезгав. Или пък това се дължеше на неговото докосване. Докато пръстите му продължаваха да се плъзгат между нейните, Марни потръпна и прехапа устни, за да не простене лекичко от удоволствие. Докосването на Ло сякаш бе наелектризирало долната част на гръбначния й стълб и предизвикваше приятно гъделичкащо усещане в гърдите й, особено в средната им част.

— Когато бях с Шарън, все още никой не беше чувал за СПИН — каза той. — Винаги съм използвал презервативи, за да предпазя жената от забременяване. Не бих си позволил да спя с едно момиче, което съм срещнал на Галвестънския плаж, без да си сложа презерватив.

Докосването на тези масажиращи пръсти беше толкова приятно. Марни цяла се разтапяше, подобно на маслото, което попиваше в кожата й, сгрято от топлината на телата им. Неохотно отдръпна ръката си.

— Значи все още не си убеден, че Дейвид е твой син.

— Бъди справедлива — рече Ло и се наведе към нея през масата. — До днес дори не знаех, че той съществува. Нима очакваш ей така сляпо да приема твоите обяснения?

— Нищо не очаквам от вас, полковник Кинкейд — с леден глас заяви Марни. — Казах ви това, когато спряхме пред входа на санаториума.

— Е, аз не съм от онези мъже, които биха пренебрегнали с лека ръка дори потенциалната възможност да се окажат бащи. Съвсем естествено е да стана раздразнителен, та аз направо бях шокиран. Имай търпение. Позволи ми да ти задам няколко въпроса и ми кажи истината.

Тя отмести чашката и чинийката си и опря лакти на масата, за да осигури повече въздух за наранената си ръка.

— Питай тогава. Какво искаш да знаеш?

— Как така Дейвид е мой син, след като съм сигурен, че съм взел предпазни мерки?

— Не си го направил.

— Откъде знаеш, по дяволите? — натъртено попита той и се намръщи. — Или това е било някаква игричка? Намаханата Шарън решила да го направи и накарала малката си сестричка да наблюдава всичко, така ли?

Марни сграбчи чантичката си и бързо се примъкна до края на скамейката. Той я хвана за ръката.

— Извинявай. Без да искам. Моля те. — Тя издърпа ръката си, но погледът му я накара да остане на мястото си. — Моля те, Марни.

Навярно всичко се дължеше на това, че устните му произнесоха името й за първи път след седемнайсет години или може би тя просто изпитваше нужда най-после да изясни нещата. Но каквато и да бе причината, Марни се върна обратно на мястото си.

— Разбирам защо нямаш особено високо мнение за Шарън — рязко каза тя. — В края на краищата тя ти се е видяла толкова лесна. Но аз не заслужавам да ме обиждаш.

— Казах ти, че съжалявам, наистина съжалявам. Окей? — Тя отвърна с леко кимване. — Та откъде знаеш какво точно се е случило?

— Шарън ми каза, че ти не си имал, че си бил неподготвен една вечер. Според нея вие двамата доста сте се били хъм разгорещили.

Тя го погледна въпросително.

— Разбирам. Продължавай.

— Не искала да спреш и затова те излъгала. Казала, че взема хапчета против забременяване.

Ло се позамисли и после каза:

— Не си спомням

— През целия следобед си пил бира.

— Възможно е.

— Полковник Кинкейд, аз…

— Ще бъдеш ли така добра да ме наричаш Ло? — раздразнено рече той — Спомням си как ние двамата с теб се боричкахме на пясъка и как мажех гърба ти с лосион против изгаряне. Тъй че е по-добре да ме наричаш Ло, нали?

Той си спомняше. Поне мъничко. Тя изпита огромно удоволствие от това. Може би спомените му за нея бяха смътни, но ги имаше.

— Няма никакво значение дали Дейвид е твой син или не — тихо каза Марни. — Нищо в живота ни няма да се промени.

— Забравяш едно много важно нещо, Марни.

— Какво е то?

— Писмата.

Тя безпомощно вдигна ръце.

— Колко пъти ще ти казвам, че не съм ги написала аз!

— От това проблемът става още по-сериозен.