Сандра Браун - Дългото очакване

— Не разбирам

— Ако ти не си ги написала, някой друг го е направил.

Като размисли над това, тя загрижено сбърчи вежди.

— Започвам да те разбирам.

— Ти твърдиш, че не искаш нищо от мен.

— Така е.

— Но онзи, който ги е написал, иска нещо. При това положение Дейвид е толкова уязвим, колкото и аз.

— Нима мислиш, че някой би се опитал да го нарани?

— Не знам. Може би не. Но това е само предположение.

Тя прехапа долната си устна.

— Какво ще правим?

— Не бих искал да те притеснявам. Просто трябва да бъдеш нащрек, докато успеем да разберем кой стои зад всичко това. Някакви предположения?

— Не. Дейвид прилича на теб, но трябва да застанете един до друг, за да го забележи някой.

— Ами лекарят, който е акуширал при раждането? Не би ли могъл да ме шантажира по някакви причини?

— Не знам. Той се премести в друг квартал и от години не съм чувала нищо за него. Освен това той не знаеше кой е бащата на детето на Шарън.

— Възможно ли е тя да се е доверила на някоя своя близка приятелка?

— Не ми се вярва. Но всичко е възможно. Значи смяташ, че някой е знаел и след като си станал известен, е решил да се възползва от това?

— Предполагам. — Ло за миг впери поглед в кафето си, после прочисти гърлото си и някак нехайно каза: — Санаториумът, в който е настанена майка ти, изглежда направо луксозен.

— Финансира го църквата на татко. Съпругите на свещениците имат право на по-евтино обслужване тъй че нямаш основание да мислиш онова, което си мислиш.

Ло бързо вдигна глава. Марни го гледаше заплашително.

— Не винаги ни е било лесно — рече тя и в гласа й прозвучаха сърдити нотки, — но аз мога да издържам себе си и Дейвид. Ние в никакъв случай не сме богати Той никога не е получавал всичко, което иска, и по тази причина много повече цени материалните неща в сравнение с връстниците си. Но не живеем в мизерия. Винаги е имал храна, покрив над главата си, дрехи и най-важното — любов.

— Аз просто

— Млъкни и ме изслушай — нареди тя така яростно, че сама се изненада от себе си. — Аз обичам Дейвид. Той ме обича. А ти мислиш само как ще ти се отрази всичко това, ако се разчуе. Ако е възможно при твоето колосално его, помисли как ще се отрази на Дейвид. На тази възраст той е много чувствителен. Дейвид е чудесно момче. Не искам да се случи нещо, което да промени нормалното му отношение към живота. А това включва откритието, че баща му е знаменит космонавт, който спи с жена само когато е сигурен, че няма да загази, и който кара кола като луд. Ако кажеш или направиш нещо, което евентуално би могло по някакъв начин да му навреди, ще съжаляваш, че си се върнал от космоса, полковник Кинкейд. — Тя рязко си пое дъх. — А сега ще бъдеш ли така добър да ме закараш у дома?

Две същества чакаха Ло, когато се прибра вкъщи. И двете бяха от женски пол. И двете бяха блондинки. И двете имаха сини очи. Едната имаше два крака, а другата — четири. Едната беше ядосана. Другата подскачаше от радост.

Четириногата ловджийска хрътка, наречена Венера, се втурна към него през моравата, поддържана безупречно от специална бригада, която Ло никога не виждаше. Хората идваха, когато го нямаше, свършваха работата си и му оставяха сметката в пощенската кутия. Една домашна прислужница поддържаше по същия начин къщата му. Неговото жилище съвсем не приличаше на обичайната ергенска „дупка“.

Венера едва не го събори, като се изправи на задните си крака и започна да го ближе по ключицата, защото дотам успяваше да стигне.

— Ей, момичето ми! — каза той и нежно я отблъсна.

После се наведе да вземе вечерния вестник и същевременно почеса кучето зад ушите. Хвърли навития на руло вестник в двора. Венера покорно се втурна след него, изплезила език.

Ло се съмняваше, че ще успее да омилостиви другата блондинка, като я почеше зад ушите и й хвърли навит на руло вестник, за да го донесе. Не за първи път му се прииска всички женски същества в живота му да са така невзискателни и скромни в желанията си като Венера.

— Здрасти! — каза той и на лицето му засия очарователна усмивка.

— Закъснял си само с един час — троснато му съобщи тя. — Това куче едва не ме разкъса на парчета, когато се опитах да вляза в къщата.

— Тя ме ревнува от другите жени.

Ло извади пощата си от кутията и я прегледа. Само едно писмо привлече вниманието му. Адресът му бе изписан с добре познатия почерк върху обикновен бял плик. Пъхна го във вътрешния си джоб и като влезе вътре, тръсна останалите писма върху полираната масичка в коридора.