Сандра Браун - Дългото очакване

Марни го погледна право в очите и отговори:

— Да.

Той стисна ръката й над лакътя. — Ще те закарам.

— В никакъв случай.

— Трябва да поговорим.

— Няма за какво да говорим.

— По дяволите! — възкликна той и лицето му почти докосна нейното. — Ти току-що ми каза, че имам син. Трябва да ти задам милион въпроси. Докато не получа отговори, няма да те пусна. За последен път ти казвам, че аз ще те закарам — натъртено заключи Ло.

Марни щеше да се възпротиви, но той здраво стискаше ръката й над лакътя, докато слизаха по стълбите. Щеше да бъде глупаво да започне да се бори с него, след като знаеше, че е невъзможно да победи. Освен това си помисли, че той има право на някакво обяснение. В държането й се долавяше известна надменност, но тя кротко вървеше до него.

— Заключи вратата — каза й Ло. — Нямаш ли алармена инсталация?

— Не.

— Би трябвало да си сложиш. Къщата е голяма, един крадец би открил много възможности да проникне вътре.

Поведе я по тротоара към паркираното наблизо порше. Щом я настани на предната седалка, Ло заобиколи издължения капак на мотора и се вмъкна зад кормилото.

— Къде отиваме?

Тя му каза името на улицата и му обясни по коя магистрала трябва да мине. След няколко минути двамата се носеха с колата по средното й платно. Марни стискаше ръба на седалката. Той караше така, сякаш пътуваха с ракета. Гледаше повече към нея отколкото към пътя и това съвсем не я успокояваше.

След като издържа, доколкото бе възможно, на този втренчен поглед, тя натъртено попита:

— Какво зяпаш така?

— Теб. Толкова си дребничка. Не ми приличаш на жена, която е носила дете в утробата си. Пък и — поклати объркано глава — не проумявам как така не мога да си спомня, че съм спал с теб.

Очите му се насочиха надолу към устата й, после се спряха на тънката й шия, на гърдите и най-накрая на бедрата. Напрегнатият му поглед я караше да се чувства гола. Искаше й се да се прикрие с ръце.

— Трябва да съм бил много пиян — грубо рече Ло. — Иначе щях да си спомня, че съм спал с теб.

— Аз никога не съм, никога не съм спала с вас. — Тя държеше главата си изправена и не откъсваше очи от тъмното предно стъкло на колата, защото се страхуваше да погледне Ло и си казваше, че поне един от двамата би трябвало да следи пътя. — Дейвид не е мой син.

— Тогава?

— Той е син на сестра ми. Ти и тя — Марни смутено сви рамене, хвърли му светкавичен поглед и се усмихна едва-едва. — Трябва да преминете на другото платно. Завиваме вдясно.

Той го направи, като изпревари един товарен автомобил. Шофьорът яростно натисна клаксона и изруга. Знакът „стоп“ в най-ниската част на пътя почти не даде възможност на Ло да си поеме дъх, преди да завие на трета скорост.

— Значи сестра ти вероятно е забременяла от мен, така ли?

— Не вероятно. Забременя. Краткотрайна лятна авантюра.

— През кое лято?

— Вие току-що сте били завършили Военноморската академия и сте се готвели за военна служба.

Той изведнъж зае отбранителна позиция и я погледна враждебно.

— Откъде знаеш, че Дейвид е мой син? — Марни му хвърли унищожителен поглед. — Добре де, добре, прилича малко на мен. Признавам. Но то не доказва нищо.

— Няма какво да доказвам — рязко отвърна тя. — За мен няма никакво значение дали ми вярвате или не.

— Сега завийте вдясно.

Той нетърпеливо изчака светофарът да смени светлините си, а после се понесе напред като необязден жребец.

— Ето че пристигнахме — с благодарност каза Марни, когато бяха все още на една пряка от санаториума. Още оттук той трябваше да намали скоростта, за да може да завие по алеята. — Можете да ме оставите ето там, пред страничния вход. Имам ключ, тъй че по всяко време мога да влизам при нея.

Това беше малък санаториум, финансиран от църквата, имаше прекрасна градина и висококвалифициран персонал. След удара мисис Хибс не беше напълно парализирана, но имаше нужда от постоянни грижи. Марни с болка на сърцето бе решила да я доведе тук, особено след като знаеше, че майка й няма да напусне жива това място.

Още по-трудно й беше да признае какво огромно облекчение бе изпитала, след като майка й си отиде от къщи. През последните години тя ставаше взе по-заядлива и от нищо не беше доволна.

Когато Ло спря поршето пред страничния вход, Марни отвори вратата и стъпи с единия си крак на тротоара. Заговори му през рамо:

— Не знам кой ви е изпращал тези писма, но не съм аз. Нямах никакво намерение да ви казвам за Дейвид, нито на него за вас. Нямам намерение да искам нищо от вас, особено пък пари. Тъй че просто си гледайте вашата работа, оставете ме на мира и забравете за случилото се. Благодаря ви, че ме докарахте.