Сандра Браун - Дългото очакване

— На глупак ли ви приличам? Няма да ви ги дам, защото ще унищожите уликите.

— О, за бога! — извика тя. После впери поглед в суровото му лице и добави: — Вие приемате всичко това съвсем сериозно, така ли?

— Отначало не беше така. Вие бяхте просто една от многобройните маниачки. Но след като получих петото ви писмо, в което много гадно ме заплашвате да заведете дело за доказване на бащинство, реших, че е крайно време да се срещнем.

— Не съм такава, няма да съдя никого.

— Дори такава известна личност като мен?

— Дори вас.

— Та аз ще загубя много при един подобен скандал.

— Прав сте! Но ви казах, че никога не съм имала дете.

Двамата чуха как някой отвори входната врата и после шумно я затръшна. По коридора отекнаха бързи стъпки. Едно високо и слабо момче влетя в ателието.

— Мамо, трябва да дойдеш да видиш каква кола е спряла пред входната врата. Направо е невероятна.

В настъпилата тягостна тишина Марни чуваше лудешкото биене на собственото си сърце. Заради момчето се постара да се овладее, но това се оказа много трудно. След няколко секунди се осмели да погледне към Ло Кинкейд. Той се беше вторачил в Дейвид. Върху красивото му лице бе изписано неприкрито удивление. Най-накрая Дейвид се обади:

— По дяволите, вие сте Ло Кинкейд! По дяволите!

— Дейвид, помолих те да не се изразяваш така.

— Извинявай, мамо, но това е Ло Кинкейд. Ло Кинкейд у дома.

Вместо удивеното изражение, върху лицето на космонавта се появи прочутата му усмивка, явно се беше овладял.

— Дейвид? Приятно ми е да се запознаем.

Той пристъпи напред и подаде ръка на юношата.

В другия край на стаята Марни с всички сили стискаше ръба на писалището, търсейки опора в него. Дейвид беше почти толкова висок, колкото Ло. Имаше същата руса коса, същите сини очи. Но все още бе по детски слаб. Раменете, лактите и глезените му изглеждаха мършави и ъгловати. Щеше да навакса. Беше истинско копие на баща си. За да разбере как ще изглежда след двайсет и две години, Дейвид трябваше просто да огледа мъжа, чиято ръка стискаше в момента.

За щастие той беше толкова удивен от присъствието на космонавта под собствения му покрив, че въобще не забеляза приликата. Само силно разтърси ръката на Ло.

— В моята стая имам плакати с „Виктори“. Даваха ги, ако си купиш шест от големите хамбургери. Аз си купих седем за всеки случай. Ще ми дадете ли автограф? Не мога да повярвам. Какво правите тук? Остават още няколко седмици до рождения ми ден.

Той погледна Марни и се засмя.

— Това ли е специалният подарък, за който намекваше? О, почакай, знам. Убеди ли го да ти позира? Затова е тук, нали?

Ло се обърна с гръб към момчето и впери очи в нея. Очите му мятаха сини мълнии. Марни се сви, но продължаваше да го гледа предизвикателно. Ло я гледаше едновременно подозрително и объркано.

— Да позирам ли?

— Аз, аз…

— Охо, да не би да съм издал тайната, преди да си успяла да го помолиш? Съжалявам, мамо. — А на Ло Дейвид каза: — Тя смяташе да нарисува корицата на телефонния указател. Онази вечер ми спомена, че ще трябва да ви накара да позирате като представител на НАСА.

— Хъм. Каза ли защо е избрала мен?

— Сигурно смята, че сте най-красив от всички — с усмивка отвърна Дейвид. — Знаете, че сте най-прочутият.

— Разбирам — тихо каза Ло. — Поласкан съм.

— Ще й позирате ли?

Ло милостиво отклони втренчения си поглед от Марни и го насочи към Дейвид.

— Разбира се. Защо не?

— Всъщност не е необходимо — намеси се Марни. — Аз вече съм приготвила една предварителна скица.

Тя посочи с нехаен жест купчината скици зад гърба си.

— Нека да ги видим.

— Не са готови за гледане.

— Не смятахте ли да ги покажете на човека от рекламната агенция?

— Да, но той е професионалист. Знае каква е разликата между грубата скица и завършения продукт.

— Аз също. Бих искал да ги видя.

Това беше предизвикателство. Марни виждаше любопитния поглед на Дейвид, знаеше колко е досетлив и не можеше да откаже.

— Да, разбира се.

В сравнение с любезния й тон усмивката й изглеждаше някак крехка и чуплива, когато подаде няколко скици на Ло.

— Ето вижте, това сте вие! — възкликна Дейвид, като посочи мъжкото лице в панорамното изображение на Хюстън. — Прилича на вас, нали?

— Несъмнено — рече Ло и отново хвърли на Марни един от своите пронизващи, изпитателни погледи. — Все едно че ме е познавала отблизо.

— Тя е добра. Най-добрата — похвали се Дейвид. — Дори скафандърът ви е нарисуван както трябва.