Сандра Браун - Дългото очакване

Тя се обърна и установи, че той е много близо до нея. Почти усещаше докосването на панталона му до голите си колене.

— Нима е възможно да ви заплашвам? Вие сте прекрасната русокоса рожба на космическата програма, вие сте герой. Всички американци онемяха пред телевизорите, когато стиснахте ръката на руския космонавт след сключването на космическия мирен договор. В Ню Йорк имаше триумфален парад във ваша чест и в чест на вашия екипаж. Вие вечеряхте в Белия дом заедно с президента и съпругата му. Почти без чужда помощ променихте общественото мнение по отношение на НАСА, което несъмнено не беше благоприятно след случая с „Чалънджър“. Критиците на космическите полети станаха за смях след онова, което вие направихте. Трябва да съм луда или пълна глупачка, за да се изправя — горкичката аз — срещу подобна знаменитост. Уверявам ви, че не съм нито едното, нито другото.

— Вие ме нарекохте Ло.

След дългата й реч това кратко опровержение я завари съвсем неподготвена.

— Какво?

— Когато ме познахте, вие ме нарекохте Ло.

— И по една случайност вие се казвате точно така.

— Всеки обикновен човек от улицата щеше да ме нарече полковник Кинкейд и нямаше да произнесе нещо толкова фамилиарно като Ло. Освен ако не сме се познавали добре по-рано.

Тя се направи, че не го е чула.

— И какво искаха от вас тези така наречени писма?

— На първо място пари.

— Пари ли? — възкликна тя. — Колко грозно.

— А след това и публично да призная бащинството си.

Марни бе заклещена между него и писалището, но успя да се измъкне. Неговата близост я объркваше, пречеше й да мисли логично. Започна да се рови в купчината скици, поставени върху една от работните й маси.

— Аз съм независима и самостоятелна личност. Никога не бих си позволила да моля за пари вас или когото и да било.

— Това е хубав квартал. Имате голяма къща.

— Моите родители…

— С вас ли живеят?

— Не. Баща ми почина. А майка ми преди няколко месеца получи удар и сега е настанена в санаториум. — Марни тръшна купчината скици върху масата и се обърна към него. — Сама се издържам. Защо ви интересуват тези неща?

— Смятам, че жертвата трябва да опознае мъчителя си — рече той и дрезгаво добави: — Във всяко отношение.

Отново я огледа. Този път по-бавно и по-подробно. Погледът му се спря на гърдите й, които влажната блузка почти не можеше да прикрие. Марни усети как зърната на гърдите и се втвърдяват под меката и износена памучна материя и напразно се опита да се убеди, че това се дължи на климатичната инсталация, а не на втренчения поглед на Ло Кинкейд.

— А сега се налага да ме извините — каза тя с подчертана надменност. — Очаквам гост и ще трябва да отида да се измия.

— Кого очаквате? Човека от рекламната агенция ли? — Щом видя стреснатото й изражение, той добави: — Одеве споменахте за него.

— Уговорили сме си среща. Ще дойде да види моите скици, за да направи поръчка.

— Вие сте художничка?

— Илюстраторка.

— За кого работите?

— За себе си. На хонорар.

— А за какъв проект става дума?

— Корицата на телефонния указател на Хюстън.

Светлокестенявите му вежди удивено се повдигнаха.

— Това се казва поръчка.

— Още не съм я получила.

Прииска й се да си отхапе езика. Той беше достатъчно умен, за да се досети.

— Значи тази поръчка е важна за вас?

— Разбира се. А сега, ако обичате.

Опита се да го заобиколи и да тръгне към входната врата, но той я хвана за ръката.

— Сигурно ви е тежко да живеете така, от една поръчка до друга, след като трябва да поддържате тази къща и да плащате за лечението на майка си.

— Справям се чудесно.

— Но не сте богата.

— Нищо подобно.

— Затова сте ми писали тези заплашителни писма, нали? За да измъкнете пари от мен?

— Не. Не знам за кой път ви казвам, че не съм ви написала нито едно писмо.

— Изнудването е сериозно престъпление, мис Хибс.

— Обвинението ви е прекалено нелепо, за да го обсъждаме. А сега ви моля да пуснете ръката ми.

Той не й причиняваше болка. Но беше прекалено близо до нея. Достатъчно близо, за да усети съблазнителното ухание на одеколона му, ментовата свежест на дъха му, да види тъмните зеници на тези очи, които красяха корицата на „Таим“ и неимоверно увеличаваха тиража му.

— Вие ми се струвате доста интелигентна.

— Това комплимент ли е?

— Тогава защо ми изпращахте онези анонимни писма с вашия адрес на плика?

Тя се засмя тихо и удивено поклати глава.

— Не съм аз. Или може би с този хитър въпрос се опитвате да ме хванете натясно? Къде са тези писма? Може ли да ги видя? Навярно ако ми ги покажете, ще мога да ви дам някакво обяснение.