Сандра Браун - Да обичаш отново

Разочарован, той въздъхна.

— Ти изпита ревност, преди да разбереш, че Черил ми е сестра. Признай си. Не ти беше приятно да си мислиш, че Дилън е мой син.

Тя кимна:

— Наистина ревнувах. При това без основание. Това още повече ме обърква. Нямах право да изпитвам такива чувства.

Той сложи ръце на раменете й.

— Кирстен, позволи ми да те попитам нещо. — Очите й срещнаха настойчивия му поглед. — Днес, в горящия самолет, мен ли виждаше? Или Чарли Рам? Заради мен ли бе ужасена или отново преживяваше неговата смърт? — Палецът му се движеше леко по влажната и от сълзи буза. — За кого плачеше. Кирстен?

Тя тежко си пое въздух, после го издиша бавно. Дъхът й опари лицето му.

— За теб, Райлън. За теб.

Простенвайки, той потърси с устни нейните. Езикът му веднага намери нейния, а междувременно я притисна към възглавниците с тялото си.

Целувката им изглеждаше безкрайна. Отзивчивостта й, за първи път напълно освободена от задръжки, го накара да се почувства извънредно щастлив. Всеки път, щом се опиташе да се отдръпне от нея, Кирстен го задържаше с друга страстна целувка.

Когато най-сетне се разделиха, за да си поемат дъх. Райлън скри лице в гърдите й и зарови пръсти в косите й.

— Косата ти ще се вмирише на лекарството, с което намазаха ръцете ми.

— Не ме е грижа. Боли ли те?

— Не много.

— Обадих се в болницата и оттам ми казаха, че си добре Но не бях сигурна дали мога да им повярвам.

— Наистина съм добре. Има само една част от тялото ми, която ми създава проблеми, но разчитам на теб да се погрижиш за нея.

Тя се засмя тихо. За него смехът и бе най-сексапилният звук, който някога бе чувал. Залови се с копчетата на ризата й. След като ги разкопча, трескаво се зае със закопчалката на сутиена. Погледът му се впи жадно в деликатните бледорозови зърна. Засмука леко едното с устни, а другото погали нежно с пръсти.

— Райлън! — Тялото й се изви на дъга, осигурявайки му по-широк достъп до меката пламнала плът.

— Толкова си сладка!

Езикът му погали втвърденото зърно. Плъзна ръка под полата й. Кожата между бедрата й се оказа много по-нежна, отколкото си я бе представял в най-смелите си фантазии. Лекият стон, отронил се от устните й, беше поощрението, което му бе нужно, за да пъхне пръсти под еластичните й бикини.

Нададе дрезгав вик, щом усети влажната й топлина. Проникна в нея, знаейки, че никога няма да стигне толкова дълбоко, колкото би желал. Започна ритмично да движи пръстите си, за да й даде възможност да се наслади на ласките му.

Бе толкова възбуден, че дрехите започнаха да му пречат. За да освободи болезненото напрежение, бързо разкопча панталона си и остана само по бельо.

— Докосни ме така, както го направи онази вечер — прошепна й дрезгаво и насочи ръката й към слабините си, погълнат от страстта и любовта, която копнееше да сподели с нея. — Кирстен, Кирстен!

Тя се изтърколи изпод него и в първия момент той помисли, че ще започне да се съблича. Но когато замъгленият му поглед се проясни достатъчно, за да се фокусира върху нея, видя, че е приседнала, опряла се до таблата на леглото, притиснала дрехите към гърдите си, сякаш пред нея стоеше безскрупулен изнасилвач.

— Не мога.

— Не можеш?

— Не — повтори тя и поклати глава.

За миг Райлън се превърна от страстен любовник и доверен приятел в отхвърлен, разстроен мъж. Осъзнаваше че реагира като хамелеон, но настроението му бе продиктувано не от разума и чувствата, а от възбудата му.

— Какво искаш да кажеш с това „не мога“? — изрева той.

— Точно това, което казах — изкрещя тя в отговор.

— Да не би да си неразположена или нещо подобно? Повярвай ми, не съм толкова придирчив.

Руменината, избила по страните й, му достави някакво перверзно удоволствие.

— Не, не е това. Не мога… Няма да правя любов с теб. Не сега. Никога.

Тежкото му вдишване и издишване наподобяваше приглушения рев на опитомено животно, което се връща към първичната си, дива среда.

— Върви по дяволите тогава! Никак не е чудно, че съпругът ти се е самоубил!

Човек забравя едва след като е седял часове наред и се е взирал в безкрайността на океана. Тази нощ Райлън разполагаше с няколко часа, за да го осъзнае. Най-сетне изгревът се надигна зад него и очерта силуета му на пясъка. Сянката му беше като на болен човек — с приведени рамене и хлътнала между тях глава. Той приличаше на намръщен великан от страшна приказка.

И точно така се чувстваше.

Проклинайки себе си, легна на пясъка и се загледа в небето. То бързо губеше прозрачната си безцветност и се обагряше в розово — като упорит болен, показващ сигурни признаци на подобрение. Последните звезди примигнаха за сбогуване и избледняха.