Сандра Браун - Да обичаш отново

Гардеробиерката си помисли, че е голям срам, задето не бе спала с Райлън, който всеки момент щеше да умре и да се превърне в холивудска легенда, за която след време щеше да разказва на внуците си.

Преметнал кърпа през врата си, гримьорът внезапно се сети за това, че всеки е смъртен, и обладан от детински страх пред ада и вечното проклятие, замоли горещо Бог да му прости за участието в „шведската тройка“ предишната вечер.

А дребната тъмнокоса жена, застанала до мерцедеса си, преживяваше наяве най-ужасния си кошмар.

Гледаше как пред очите й, сред пламъците, умира мъжът, когото обичаше.

Кой знае как, Райлън я забеляза. По-късно това му се струваше странно. Цяло чудо беше, че бе успял да я отдели сред множеството хора, които крещяха различни съвети, така и недостигащи до слуха му, и правеха с ръце жестове, които не можеше да разтълкува.

Кирстен стоеше неподвижно до вратата на колата си и притискаше към гърдите си нещо, което приличаше на филмов сценарий. Сълзите, стичащи се изпод тъмните стъкла на очилата, мокреха страните й.

Отначало той реши, че тя е само плод на въображението му, че животът му минава пред погледа му в мига преди да дойде смъртта. Но по изкривеното й от ужас лице разбра, че е реална.

— Махнете я оттам! — изкрещя той от кабината, но, разбира се, никой не го чу. — Господи! Не, не! Не и причинявай това!

Подтикван към действие от горещината на металната дръжка и от пламъците, облизващи облечените му в ръкавици ръце, той натисна люка с всичка сила. Той поддаде и се отвори с такава лекота, сякаш беше капачка на бирена бутилка.

Инстинктът за самосъхранение и отчаяната нужда да се добере бързо до Кирстен го накараха да скочи от горящия самолет, премятайки се няколко пъти във въздуха. Приземи се на една страна, после скочи на крака, точно както го бяха инструктирали.

Но в този момент той пет пари не даваше за инструкциите. Мислеше единствено за красивата жена, за черния стълб от пушек и за истинския ад, който гледката представляваше за нея.

Секунда след това беше обграден от хора. Бяха толкова много, че не можеше да си проправи път сред тях.

— Не се паникьосвай, Райлън! — извика му някой.

— Костюмът е азбестов. Само дими, но не гори.

— Вървете при Кирстен! — изкрещя той. — Кирстен! Помогнете й. Пуснете ме…

— Говори нещо несвързано.

— Изпаднал е в шок, глупак такъв! Как щеше да се чувстваш ти на негово място?

— Кирстен!

Бореше се като луд да се освободи, но те успяха да го съборят на земята. Кирстен изчезна от погледа му.

— Махнете тези проклети ръкавици от ръцете му! Не виждате ли, че тлеят!

— Увийте ръцете му в нещо.

— Не! Не се прави така.

— Каквото и да правите, нека е по-бързо!

Райлън погледна ръцете си и с изумление установи, че от ръкавите му се издига пушек, а кожата му е зачервена и цялата в мехури.

Някой едва не му счупи врата, докато сваляше шлема от главата му.

— Кажете на Кирстен…

— Поне един от вас сети ли се да извика проклетата линейка? — изрева режисьорът. — Малоумници такива!

Райлън с всички сили се опитваше да седне.

— Кирстен — прошепна той и посочи неопределено с обгорялата си ръка.

— Лягай! — нареди Пат и сложи успокоително длан на рамото му, показвайки повече хладнокръвие от всички останали. — Ще се оправиш. — След това се обърна към режисьора: — Тук има линейка. Не помните ли, че сам наредихте да я повикаме, в случаи че стане злополука.

— Тогава всички да се махат! Трябва да те дам под съд, задето пое такъв риск, копеле проклето! — изръмжа мъжът към Райлън. — Ама че дяволска работа.

— Ето ги лекарите.

— Отдръпнете се!

-Райлън, сега ще те закарат в болницата.

Някой сложи мокра кърпа на челото му. Безполезно беше да се бори с тях А беше и много уморен.

Но къде беше Кирстен?

Кирстен, Кирстен.

— Сигурно ще се зарадваш, като ти кажа, че няма да ти останат белези — започна Пат още от вратата на стаята в частната клиника, в която бе настанен Райлън. — Лекарите казаха, че обгарянията са повърхностни, макар че аз знам колко са болезнени. Дръж превръзките с антибиотика още няколко дни и вземай от тези хапчета, ако ти се наложи. — Тя остави малка кутийка върху шкафчето до леглото. — Съвсем безобидни са. Помагат да се почувстваш по-добре. Или поне така съм чувала от хора, които ги употребяват често.

Райлън дори не направи опит да се усмихне.

Пат продължаваше да бъбри, без да се обижда от неприветливото му мълчание, което отдаваше на шока от преживения инцидент.