Сандра Браун - Свидетелката

— Да, ядосана съм. Защо се намеси? Защо не си гледаш работата?

— Когато моята жена е сексуално заплашена от трима мъже, това е моя работа. Нали? — Борческият й пламък угасна. Сега изглеждаше развълнувана и ядосана, защото бе изпуснала нервите си. — Ти не искаше сцена, нали? Защото не искаш да си спомнят за нас, ако някой дойде да разпитва. Предполагам, че е добре, че задържах това. — Той повдигна униформата на санитар, която бе свалил в тоалетната. — Няма да оставя следа.

Тя не се хвана на въдицата. Очите й бяха вперени в пътя, но тя въздъхна и отметна назад косата си.

— Извинявай. Благодаря ти, че ми се притече на помощ. По мярка ли са ти дрехите?

— Да — каза той, поглеждайки към новите си шорти и тенис фланелка. И тогава разбра — тя наистина знае размерите му.

Пътуваха по тясно шосе, врязано в гъста гора. Наводнените полета и мостовете над придошлите реки му напомняха за катастрофата.

Неговата амнезия беше най-голямото й предимство, защото така го държеше в неведение. Единственият му източник на информация беше онова, което тя пожелаеше да каже. Можеше да измисли каквото си иска, а той само да се съгласи, защото нямаше с какво да я обори. Как да открие истинската картина?

— Забравила си да ми купиш вестник — сети се той. — Пропусна ли?

— Не, но нямаше никакви вестници. Проверих на няколко места. Всичко бе продадено.

Може би точно този път казва истината, помисли си той. Павилионът на бензиностанцията също беше празен. Бе решил твърдо да провери. Надяваше се, че някое заглавие или дори малко съобщение ще подаде искра в паметта му.

От друга страна, страхуваше се да не прочете за някой много известен тип и да установи, че става въпрос за него. Дали не е бил въвлечен в някаква престъпна дейност преди катастрофата?

Инстинктът му казваше, че е засегнато достойнството му. Но какво достойнство? Професионално? Брачно? Това последното не би могло, защото той и за секунда не бе повярвал, че са били семейна двойка. Щеше да знае — някак си щеше да знае — ако беше спал с нея. Жив човек не би могъл да забрави тези гърди — оформени и сексапилни! Бе оценил и добре оформеният й задник. Имаше привличащи вниманието очи и гъста, непокорна коса.

Не беше класически красива, но дори от болничното легло той бе забелязал чувствената й уста. Устните бяха пълни и предизвикателни. Жена от онзи тип, за която човек би платил хиляда долара, стига само да се докопа до кревата й.

Когато по-рано я наблюдаваше да облизва намазаните си с масло пръсти, той се убеди, че собствената му диагноза е точна. Не беше чак толкова болен.

Реакциите му спрямо нея бяха определено мъжки условни рефлекси. Беше реагирал по начин, по който всеки нормален мъж би отговорил на подобна възбуда. Би заложил срещу живота си, че реакцията му съвсем не се дължеше на познанство и близост.

Обезпокоен от насоката, която поеха мислите му, той включи радиото, с надеждата да хване новини.

— Повредено е — му каза тя.

— Удобно за теб, нали? — отвърна той. — Още колко ще трябва да продължим? И между другото, къде, по дяволите, отиваме? Не смей да кажеш „Тенеси“.

Тя не каза „Тенеси“.

— Отиваме в къщата на баба.

— „Къщата на баба“ — повтори той язвително.

— Точно така.

— Твоята баба или моята? Имам ли баба?

Представи си стереотипния образ — сива коса, свита в спретнат кок, блага усмивка, която ти напомня да стоиш със закопчано сако, дори ако вън е юлска жега, която мирише на лавандулов сапун и кухненски подправки. Разбираше го като понятие, но не можеше да си представи да е бил глезен от такъв персонаж. Или изобщо глезен от някой…

— Моята баба — каза тя.

— Съобщила ли си й, че отиваме?

— Тя няма да е там. — Гласът й стана мек от вълнение. — Умря преди четири месеца. Няколко седмици, преди да се роди Кевин.

Той се замисли над отговора.

— Ти беше ли при нея?

— Не. Аз бях… далеч. Раждането наближаваше и не можах да присъствам на погребението.

— Бяхте ли близки двете?

— Повече от близки. Имахме необикновена връзка. — Очевидният му интерес я окуражи да продължи. — Майка ми и баща ми загинаха при катастрофа, когато бях на пет години. Баба стана моя настойница. Дядо ми вече бе починал, така че останахме само двете. Връзката между нас бе много силна.

— Аз познавах ли я? Бил ли съм преди това в къщата?

Тя поклати глава.

— Какво още ни остава?

Тя въздъхна и завъртя глава.

— Моля те, престани да ме питаш за това. Няма да стигнем по-бързо. Бих искала да сме там преди да се стъмни, а времето ще мине много по-бързо, ако поспиш. Трябва ти спокойствие.