Сандра Браун - Свидетелката

Опита се да му тананика, но ревът се усили още повече, докато стана пронизителен. Започна да се изпотява. Потта потече от подмишниците надолу по ребрата. Изби на челото му. Целият пламна, но не посмя да отвори прозореца, защото ревящото бебе би привлякло внимание.

Господи, къде е тя? Защо се бави толкова?

Тя чу, че бебето плаче доста преди да се приближи до колата. Хукна и почти изтръгна вратата от пантите, за да я отвори.

— Какво става с Кевин? Какво се случи?

Хвърли сака с покупките в скута му и издърпа напред предната седалка. Секунди след това бебето бе в ръцете й и тя тихичко му запя.

— Защо не направи нещо? — попита тя. — Защо си го оставил да пищи така?

— Не знаех какво да правя. Не разбирам нищо от бебета.

— Да, но би трябвало, нали? — Тя притисна детето по-силно към себе си и го залюля, като едновременно с това го потупваше леко по гърба. — Хайде, хайде, миличко. Всичко е наред. Мама е тук сега. — Тя го пое с лявата си ръка, нагласи го към тялото си и повдигна края на блузата си.

Той зърна пълната с мляко гръд и изпъкналото връхче, секунда преди да изчезне в устата на бебето.

Тъй като той продължаваше да гледа сучещото бебе, тя му хвърли недоверчив поглед.

— Нещо не е наред ли?

Нещо не беше наред, наистина, но той не знаеше какво е то. Обърна глава настрана и се загледа през прозореца. Ако тя беше негова жена, както твърдеше че е, защо бе изпитал тръпка на вина при вида на гърдата й? Ако е майка на детето му — на сина му, защо гледката на кърменето го караше да се чувства зле, да му се гади?

Господи. Такъв човек ли беше?

Главата го заболя силно от тревожните въпроси. Затвори очи и се опита да отстрани неприятните чувства, които предизвикваха в него седящите от другата страна на колата.

Правеше се, че дреме и след като поеха по шосето. Тя караше мълчаливо, без дори да го попита, когато спря отново. Докато пълнеше резервоара, той се отби до тоалетната. Този път имаше огледало и както си представяше, изглеждаше ужасно. Помисли да се обръсне, след това се отказа. Видът му не би се подобрил. И освен това не искаше да й остави време, в което да се измъкне без него.

Когато излезе от тоалетната, видя, че тя се разправя с трима тийнейджъри. Момчетата я бяха наобиколили до автомата и не й даваха да мине. Носеше сак и разхладителни напитки в кутии.

— Не е смешно, момчета — каза тя раздразнено и се опита да заобиколи най-високото от тях.

— Мисля, че е голям майтап — каза то. — Майтап, нали Джо?

— Истински майтап — отвърна Джо, като се усмихваше глупаво.

— Ние само се закачаме приятелски — каза третото.

— Хайде, кажи ни името си, русолявата?

— Не си оттук, нали, маце?

— Не — отвърна ледено Кендъл. — И изглежда трябва да съм доволна. Сега ще ме оставите ли да мина, или…

— Или какво? — попита Джо, като приближи ухиленото си лице към нея.

— Или ще ви изритам по задниците.

От четиримата, които се обърнаха, Кендъл беше най-изненаданата. Без да обръща внимание на момчетата, стоящи между тях, тя произнесе умолително:

— Не прави нищо. Моля те. Мога да се справя с тях.

— Ей — извика едно от момчетата. — Можела да се справи с нас. — То се хвана за чатала си. — Обзалагам се, че и с това може да се справи добре.

Джо и другото момче решиха, че двусмислицата на приятеля им е изключително находчива. Те избухнаха в смях.

— Тоя пък едва може да се изправи — закиска се първото, като го сочеше с ръка.

— Да. Тя ли те докара така?

— Ти да ни направиш нещо на нас? Хайде, бе!

— С кой крак ще ни риташ, куцльо? — подигра го Джо.

Смехът им внезапно секна, когато той вдигна дясната си патерица и удари Джо през краката. Колената на момчето се огънаха и то се свлече на земята. Лицата на другите две побеляха.

— Разкарайте се от пътя й — каза той спокойно.

Те се дръпнаха от Кендъл. Джо продължаваше да се търкаля по земята, виейки от болка и обгърнал с две ръце краката си. Кендъл го заобиколи и забърза към колата.

— Момчета, съветвам ви да се научите на вежливост — каза той, след което последва Кендъл в колата.

Тя бързо подкара. А той се почувства по-добре, след като разбра, че не е изцяло безполезен. Затова остана като гръмнат, когато тя го нападна.

— Беше блестящо. Наистина блестящо. Благодаря ти много. Точно от това имах нужда. Рицар на патерици да ме спасява от безобидни хлапаци. Можех да се справя. Но не — ти трябваше да се намесиш, за да не те забравят!

— Ядосана ли си?