Сандра Браун - Свидетелката

Следващият град представляваше малко фермерско селище, квартал на Стефансвил. Тя намали до изискваните скоростни ограничения но главната улица.

— Спри тук — каза той, посочвайки към едно кафене, сгушено между текстилен магазин и пощенски павилион. Няколко камиона бяха паркирани на разбития тротоар, въпреки че времето на паркирането им бе изтекло. Изглежда, че това бе място, където местните хора се събираха рано на кафе и клюки, дори в дъждовна неделна сутрин като тази.

— Гладен ли си? — попита тя.

— Да.

— Ще взема нещо, което можем да ядем в колата, така че да не трябва да излизаш — каза му тя. — Внимавай за бебето.

Бебето. Той хвърли тревожен поглед към задната седалка. Добре. Бебето спеше. Докато продължава да спи, всичко е наред.

Но какво има, ако не спи? Ако се събуди и започне да плаче? Самата мисъл предизвика силна тревога, но той не можеше да разбере защо.

Задиша спокойно едва когато тя се появи от кафенето няколко минути по-късно, носейки две пластмасови чашки и бяла книжна торба. Той махна капачето на чашката, която тя му подаде и омайващият аромат на току-що сварено кафе изпълни колата.

— Ах. — Той пое глътка, след това направи гримаса и я погледна учудено. — Защо не е подсладено?

Тя въздъхна с трепет. Устните й останаха отворени, но бе като онемяла. Очите й останаха втренчени в него, след което се отпусна, присви вежди и наклони глава. Изразът й сякаш казваше: „Как не те е срам!“

— От кога си започнал да си подслаждаш кафето?

Без да отклонява погледа си, той отпи втора глътка от силното черно кафе, каквото по някакъв начин знаеше, че предпочита без захар. Бе й поставил както му се струваше хитър капан, но тя бе твърде ловка, за да се хване в него.

— Добра си — каза той с колебливо възхищение. — Прекалено добра си.

— Не знам за какво говориш.

Той изсумтя и вдигна торбата.

— Какво имаме за закуска?

Беше изял вече два от сандвичите със свинска наденица, преди да забележи, че тя изважда месото от нейните.

— Да не си отровила надениците, или какво?

— Моля — изръмжа тя.

— Но какво й има тогава?

— Нищо, предполагам — каза тя отхапвайки от сандвича. — Просто вече не ям свинско месо.

— Вече? Значи някога си яла. Защо си спряла да ядеш свинско?

— Нямаме ли по-належащи въпреки за разискване? — Тя облиза трохите от пръстите си. — Трябва да размислиш сериозно и да ме оставиш да те заведа на доктор.

— Не. Не — повтори той подчертано, когато видя, че тя е готова да спори. — Всичко, от което се нуждая, са сухи дрехи и аспирин.

— Добре. Отлично. Главата си е твоя.

— Искам да знам името си.

— Какво? — Тя не помръдна. Гледаше го с обзети от мъка очи, които дори не мигаха.

— Всички в болницата се стараеха да не се обръщат към мен по име — каза той. — Дори когато заместник шерифът ме разпитваше, той не ме нарече по име.

— Нареждане на доктора. Той не искаше да те притесняват или объркат.

— Как ми е името?

— Джон.

— Джон — повтори той, като че ли го пробваше. Не му беше неудобно. Но също така не беше и задължително да е правилното. — Как е твоето?

— Кендъл.

Името не му говореше нищо. Нула. Той я погледна подозрително.

Тонът й бе прекалено невинен, когато го попита:

— Нещо да ти напомня?

— Не. Защото съм почти сигурен, че лъжеш.

Тя не счете за нужно да го удостои с отговор. Вместо това запали колата. Пътуваха около час, преди да стигнат до град, който имаше отворен магазин в неделя.

— Продиктувай ми какво да купя — каза тя, след като паркира.

Тя отбеляза на лист тоалетните принадлежности, които той изреди.

— И някакви дрехи — добави той.

— Нещо специално?

— Само дрехи. И вестник, ако обичаш.

— Вестник? — Тя се поколеба, след това кимна и се пресегна към вратата. — Това може да отнеме известно време. Аз също имам списък за покупки.

Преди да успее да излезе, той я попита:

— Как ще плащаш?

— В брой.

— Откъде имаш парите?

— Спечелих ги — отвърна тя рязко и отвори вратата.

Той отново я спря.

— Чакай, ще ти трябват мерките ми.

Тя се пресегна през седалката и стисна леко коляното му.

— Глупчо. Знам мерките ти.

Естественият женски фамилиарен жест протече като електрически ток през тялото му.

Гледайки я да върви към входа на магазина, той си помисли за хиляден път: „Коя е тази жена, каква ми е тя на мен?“

Пет минути по-късно бебето започна да нервничи. Първоначално той не обръщаше внимание на плача, но когато се усили, той се обърна и погледна към детето, което нямаше причина да плаче, доколкото можеше да види.