Сандра Браун - Свидетелката

— Откраднал си дрехи от склада.

— По-добре, отколкото да се мотая по пътищата с гол задник. На път за Южна Каролина ли сме?

— Всъщност към Тенеси.

— Защо се промени планът? Какво има в Тенеси?

— Ако ти кажа, няма да повярваш, защо просто не почакаш, за да видиш сам.

— Какво сме направили?

— Моля?

— Изглежда, че бягаме. Какво престъпление сме направили?

— Какво, но дяволите, те кара да мислиш така?

— Изглежда много по-смислено, отколкото масата лъжи, с които ме оплиташ.

— На кое по-точно не вярваш?

— На всичко. Първо на това, че сме женени и с дете. Намерението ти да ме вземеш със себе си, когато избяга през решетката. Не вярвам на нито една дума. Ти си изпечена лъжкиня. Не отричай и не ме питай как съм разбрал. Просто знам. Всичко си съчинила в крачка. — Не е вярно.

Възражението й се дължеше както на тревога, така и на обида. Вътрешният инстинкт, на който изглежда вярваше изцяло, не беше го подвел. С изключение на баба й, никой не бе успял да прозре номерата й толкова ясно. При други обстоятелства би се възхитила на такава проницателност, но точно сега тази му способност би могла да бъде смъртоносно опасна.

Трябваше да продължи да играе трудната роля на любеща съпруга, без да възбужда повече съмненията му. В края на краищата ситуацията беше временна. Сигурно ще успее да изглежда убедителна за известно време.

Те потънаха в мълчание. Единствените звуци бяха хипнотичното свистене на гумите по мократа настилка и ритмичният шум на чистачките.

Кендъл завиждаше на спокойния сън на Кевин, на доверчивостта му. Би дала всичко за почивка. Да затвори очи и да заспи. Но за това не смееше дори да помисли. Би дишала по-спокойно едва след като се отдалечи на достатъчно голямо разстояние от любопитния заместник шериф на Стефансвил.

Повика на помощ малкото останала енергия, хвана здраво кормилото и повиши до допустимата максимална скорост.

Чувстваше се като загубен в тъмен безкраен тунел, а срещу него връхлита локомотив. Не го виждаше, но и не можеше да избяга. Единственото, което можеше да направи беше да се стегне, за да посрещне удара. Най-отвратителното беше страхът от неизбежното. Съвсем скоро щеше да последва сблъсък и всичко да свърши, защото постоянният грохот в главата му като че ли се мъчеше да избие очите му от черепа.

Болеше го всяка частица от тялото. Крайниците му бяха схванати и вцепенени, но знаеше без дори да опита, че не би могъл да изпъне схванатите си крака. Задните му части се бяха сковали от продължителното седене в една поза, както и вратът от неудобното положение, в което бе спал. Дрехите му още влажнееха. Беше гладен и му се пикаеше.

Но най-важното беше, че сънят му се бе явил отново.

Като прикован в кошмара, той не можеше да се изтръгне от бебешкия плач, който му се струваше дори по-ясен и по-близък, отколкото обикновено, но в края на краищата го събуди. Сега пробуждащото се съзнание го караше да се разсъни напълно, но той самият се противеше. Почти толкова мразеше повтарящият се сън, колкото го и предпочиташе и ред пълното съзнание. Защо?

И тогава си спомни.

Спомни си, че не може да си спомни.

Имаше амнезия, която сигурно е била причинена от нещо в самия него. Дори онзи самодоволен младок със статоскопа беше загатнал за такава възможност.

Почувства се разстроен и ядосан от мисълта, че има вина за непоносимата си болест. Сигурно би могъл да си спомни, ако наистина опита.

Насили се да проникне в тъмните ниши на съзнанието си, напрягайки се да види някаква мъждукаща светлина. Нещо. Каквото и да е. Ключ. Намек. Зрънце информация за себе си.

Но нямаше нищо. Никакъв проблясък. Животът му преди събуждането в болницата беше непроницаем и неосветен като черна дупка.

За да избяга от тормозещите го до смърт въпроси, за които нямаше отговори, той отвори очи. Беше ден, но без слънчева светлина. Дъждовните капки се удряха по чистачките, след това се сливаха и образуваха разкривени ручейчета, които бавно се стичаха по стъклото.

Главата му лежеше на страничния прозорец на колата. Усещаше приятната студенина на стъклото. Страхуваше се да помръдне, но все пак го направи и колебливо вдигна глава. Главоболието не беше толкова силно, колкото вчера, но все още доминираше над другите усещания.

— Добро утро.

Той извърна глава в посока към гласа й.

Онова, което видя, го накара да настръхне от ужас.

Тя кърмеше бебето.

Седалката бе изтеглена докъдето позволяваше назад. Главата й бе облегната на облегалката. Косата й не бе разресвана, откакто дъждът я бе валял предната нощ и бе изсъхнала в някакво объркано русо валмо. От умората под очите й се бяха очертали тъмни полукръгове. Видът й бе наистина раздърпан, но изражението й говореше за такова неподправено задоволство, че изглеждаше красива.