Сандра Браун - Свидетелката

— Не знам. Естествено ли е?

— За мен, да. Искам да зная точно къде се намирам по всяко време. Искам да съм готова за най-лошото, така че да не бъда много разстроена, ако то се случи. Сигурно се дължи на ранното ми осиротяване. Никога не успявам да преодолея страха си от неочакваното.

Изведнъж установи, че говори твърде много и млъкна.

— Защо спря? — попита той. — Тъкмо започваше да става интересно.

— Не искам да те обърквам с факти. — Тя се усмихна като се надяваше, че той ще го приеме като шега и като край на дискусията. — Боли ли те кракът?

— Не, всъщност. Но е неприятно. Отоците и нараняванията болят много повече.

Дясната ръка лежеше отпуснато на гърдите му. Кожата беше на виолетови петна от китката до бицепса, който се криеше в белия ръкав на болничната пижама.

— Това изглежда особено болезнено. — Тя погали потъмнелите от натъртвания места, след това отпусна ръката си върху мускулестата му ръка. Някак си й се струваше, че е важно да го докосва.

Погледът му падна върху лявата й ръка. И по-специално върху венчалния пръстен на третия й пръст. Неговият поглед я накара да усети по-силно топлината, идваща от кожата му и преминаваща през пръстите й в нея. Не трябваше да го докосва. Наистина не би трябвало да си позволява да изразява някакви чувства. И въпреки това не можеше да се накара да отдръпне ръката си.

Той извърна леко глава и я погледна. Настъпи подтискаща тишина през време на която той напрегнато изучаваше чертите й. Потъмнелите му от сенки очи се движеха по лицето й и това задържа вниманието му за ужасно дълго време, през което Кендъл спря да диша. Той проследи естествените чупки на светло кестенявата й коса чак до раменете.

Едва дишайки от страх, тя попита:

— Някакви проблясъци за разпознаване?

Очите му отново се втренчиха в нейните и тя се попита дали си спомня, че бяха в един необикновен оттенък на сиво, които много хора намираха интересни, а свидетели, които лъжеха, намираха за обезпокоителни. Когато погледът му се спря на устните й стомахът й се сви, като че ли се вдигаше със свръх бърз асансьор. Нещо повече, като че ли бе хваната да върши нещо забранено.

Тя се опита да издърпа ръката си, но той бързо посегна и я задържа здраво. Той завъртя тясната златна халка на пръста й.

— Много обикновена брачна халка.

Наистина. Беше я купила в Уол-Март същия ден.

— Точно такава исках.

— Не можех ли да ти купя по-скъпа?

— Парите не са решаващият фактор.

Той продължаваше да върти пръстена върху пръста й.

— Не си спомням да съм го поставял върху ръката ти. — Той погледна бързо към нея. — Не те помня. Сигурна ли си, че сме женени?

Тя се засмя кратко и неестествено.

— Не е нещо, което мога да сбъркам.

— Не, но може да си излъгала.

Сърцето й трепна. Дори с амнезия, способността му да чете в нея бе останала непокътната.

— Защо ще лъжа?

— Не знам. Защо би го направила?

— Смешно е. — Тя отново се опита да измъкне ръката си, но той я държеше изненадващо здраво.

— Наистина ще ми трябва време, за да преглътна всичко това.

— Какво?

— Теб. Детето. Всичко. — Той започваше да се ядосва.

— Защо се съмняваш в мен?

— Защото не те помня.

— Ти не можеш да си спомниш нищо!

— Някои неща не се забравят — каза той, повишавайки глас — и аз се обзалагам, че едно от тях е човек да спи с теб.

Лампата над главите им светна и почти ги ослепи.

— Нещо не е в ред ли?

— Загасете проклетата светлина! — изкрещя той. Вдигна ръка, за да заслони очите си от синкаво-бялата светлина.

— Загасете — нареди Кендъл на сестрата. — Не виждате ли, че светлината дразни очите му и усилва главоболието му?

Сестрата намали осветлението. Никой не произнесе и звук за известно време. Последните му думи още звъняха в ушите на Кендъл. Накрая, страхувайки се да срещне погледа му, тя се обърна към сестрата.

— Съжалявам, че се държах грубо. И че разтревожих вашия пациент. Загубата на паметта ни държи и двамата в напрежение.

— В такъв случай си почетете тази нощ. Докторът каза да не се опитваме да му оказваме натиск за възвръщането на паметта. — Тя протегна табличка със спринцовка. — Дойдох да му сложа инжекция за сън.

Когато Кендъл се приближи към него, тя отново му се усмихваше.

— Колкото повече се насилваш, толкова по-упорита става паметта ти. Наспи се, добре. Ще се видим утре сутринта.

Тя го докосна бързо по рамото, след което веднага си тръгна, защото се страхуваше той да не види лъжата в очите й.