Сандра Браун - Свидетелката

— За щастие, имала съм малко пари в джоба на якето си — обясни тя на сестрата, която би била истински шокирана, ако разбереше действителната сума в брой, която Кендъл носеше със себе си. Беше далеч по-голяма, отколкото „просто спестени нари“. Доста беше заделила в очакване на катастрофа, подобна на тази. — Те са влажни, но ще ги приемат. Мога да си позволя да пазарувам и да намеря някаква стая.

— Този скапан град има само един отвратителен хотел. Не си харчете парите за това. Докато имате нужда от легло, можете да останете в болницата.

— Много любезно от ваша страна.

— Моля ви. А и когато вашият съпруг възвърне паметта си, вие ще искате да сте тук през цялото време. — Тя докосна успокоително ръката на Кендъл. — С твърде много неща трябва да се справяте сама. Сигурна ли сте, че няма на кого да се обадите, за да ви помогне? Семейството?

— Никой. Ние нямаме голямо семейство. И между другото, искам да ви благодаря на вас и другите от персонала, че се съгласихте да не споменавате за смъртния случай на съпруга ми. Той и така е объркан и разстроен. Мисля, че няма смисъл да влошаваме още повече нещата.

Заместник шерифът също не намираше причина тази информация да бъде съобщена на катастрофиралия. Офицерът се бе върнал в болницата тази сутрин, за да съобщи на Кендъл по-пресни новини за колата. Бяха спуснали водолази, които обаче не успели да открият останките. Вероятно колата е била повлечена далеч надолу от мястото на инцидента.

Поклащайки глава със съжаление, той каза, че никой не би могъл да отгатне кога и къде ще се появи.

По-голямата част на река Биндънж минаваше през наистина диви местности. Почвата бе много подгизнала, за да се изпрати тежко оборудване нататък. И тъй като изглежда, че още вали, вероятно търсенето щеше да започне след няколко дни.

Няколко дни.

Те наистина бяха без самоличност. В тези няколко дни, докато катастрофиралата кола и всичко вътре в нея липсваше. Никой не знаеше къде се намират. Той бе получил амнезия. Тя разполагаше с време.

Ако се държи спокойно и разумно, би могла да се измъкне с този щастлив аванс от време. Ако не успее, последствията биха били ужасни. Но кога възможните последствия са я възпирали от действие, щом е ставало въпрос да се действа? Беше отчаяна, когато се движеха към Проспър.

И много по-отчаяна, когато бягаше.

— Мис?

Кендъл трепна тревожно.

— Извинявайте, казахте ли нещо?

— Това ли е всичко? — Служителят от Уол-Март я гледаше с учудване. Последното нещо, което искаше да й се случи, бе да привлече вниманието му върху замаяна и объркана жена, облечена в сестринска униформа.

— О, да. Благодаря.

Сграби набързо покупките и се насочи към заприщения изход от купувачи.

Кендъл не се поколеба. Тя сви глава между раменете и излезе под поройния дъжд. Закара дадената й от сестрата кола до най-близката бензиностанция и си купи местен вестник. Прегледа го набързо, след това заобиколи сградата от другата страна и намери закачения на стената телефонен автомат.

— Ало? Обаждам се във връзка с обявата ви във вестника. Продадохте ли колата?

— Значи неговите физически наранявания не са толкова сериозни?

— Счупена дясна тибия и дълбока рана в главата. Това е.

Кендъл последва доктора по болничния коридор. Той беше облечен за излизане и се бе залял с толкова одеколон, колкото би стигнал за цял взвод войници. Очевидно бързаше да приключи дежурството и да продължи с плановете си за съботната вечер, но Кендъл имаше въпроси, на които трябваше да получи отговор. Под строгия й, изискващ повече информация поглед, той изпусна дълбока въздишка.

— И двете наранявания не са толкова невинни, но не са и фатални. Ако съпругът ви не стъпва върху пострадалия крак, ще се оправи след шест седмици. Ние вече го изправихме на крака днес, с помощта на патерици. Няма да може да се надбягва, но ще може да се придвижва. Шевовете му могат да се извадят след седмица, до десет дни. Кожата на черепа му ще бъде чувствителна известно време и ще има малък белег, но съвсем не отблъскващ. Ще си бъде пак красив.

— Така казахте и преди — напомни му Кендъл, без да обръща внимание на лукавата му усмивка. — Интересува ме най-вече амнезията.

— Не е необичайно след такъв удар по главата и мозъчното сътресение.

— Но обикновено онова, което се забравя са няколко минути предшестващи мозъчното сътресение и последвалите след това събития, нали е така?

— Обикновено е дума, която не се отнася към медицината.