Сандра Браун - Свидетелката

Над леглото светеше слаба нощна лампа, насочена към тавана, така че светлината да не попада върху лицето му. Тя не знаеше дали очите му са отворени и затова трепна, когато той заговори.

— Буден съм. Бих искал да поговорим.

Подметките на новите й маратонки изскърцаха по линолеума, докато тя се приближаваше към леглото му. Той лежеше съвсем неподвижно. Само погледът му тихо и внимателно я следеше.

— Мислех, че спиш — обади се тя. — Кевин заспа и аз се възползвах от случая да намина при теб. Казаха ми, че си хапнал добре на вечеря. Апетитът е добър знак, нали? — Тя разпери встрани ръце и направи почти пълен кръг. — Харесват ли ти новите ми дрехи? Страхотни, нали? Такава е модата.

Когато той не пожела да отговори на веселия й брътвеж, тя отпусна ръце и фалшивата й усмивка угасна. В неговото положение тя също би негодувала срещу всеки, който се опитва да я развлече с баналности и нескопосани шеги. Той страдаше, чувстваше се унизен заради безпомощността и зависимостта си. Сигурно беше и малко уплашен — уплашен, защото би могъл никога да не възвърне паметта си, уплашен от онова, което би научил за себе си, ако я върне.

— Съжалявам, че това ти се случи — каза тя искрено. — Наистина трябва да е ужасно да не можеш да си спомниш кой си, от къде си, за какво си, какво правиш, какво мислиш и чувстваш. — Тя поспря за да подчертае. — Но тя ще се върне.

Той вдигна ръка към челото си и натисна с палец едното си слепоочие, а със средния пръст на другата притисна другото слепоочие, като че ли да изцеди информация от черепа си.

— Не мога да си спомня нищо, по дяволите. Нищо. — Той отпусна ръката си и я погледна мрачно. — Къде точно се намираме?

— Градът се нарича Стефансвил. В Джорджия.

Той повтори имената, като че ли да се опита да ги намери в паметта си.

— В Джорджия ли живеем?

Тя поклати глава.

— Бяхме тръгнали към Южна Каролина.

— Аз шофирах — каза той. — За да избегна падналото дърво, което препречваше пътя, трябва да съм навил рязко волана. Пътят беше хлъзгав. Колата ни излезе от пътя, падна в дълбок дол и се разби в едно дърво, след това потъна в придошлата река.

Устата на Кендъл пресъхна.

— Спомняш си всичко това?

— Не. Не си спомням. Това са фактите, които шерифът ми изреди.

— Шерифът?

Той веднага усети тревогата в гласа й и я погледна учудено.

— Вярно. Заместник шерифът. Той дойде рано днес, представи ми се и ми зададе някои въпроси.

— Защо?

— Предполагам, че е търсил отговорите.

— Аз отговорих на въпросите му.

След малко по-продължително мълчание, през време на което я гледаше замислено, той продължи меко:

— Очевидно мисли, че лъжеш.

— Не лъжа!

— Господи! — С гримаси от болка той отново вдигна ръка към главата си.

Кендъл веднага се разкая.

— Извинявай, нямах намерение да викам. Боли ли те? Да извикам ли сестрата?

— Не. — Той стисна здраво очи и изпъшка дълбоко. — Ще се справя.

Почувства се неудобно от необмисленото си избухване и с желание да заглади грешката си, Кендъл напълни чашата му с вода от изпотената пластмасова гарафа. Тя промуши ръката си между възглавницата и главата му и я повдигна внимателно. С другата ръка държеше чашата и ред устата му. Той засмука със сламката няколко пъти.

— Достатъчно? — попита тя, когато той отдръпна назад главата си.

Той кимна. Тя внимателно отпусна главата му върху възглавницата и постави обратно чашата на таблата на колела.

— Благодаря. — Той въздъхна. — Главоболието е кучешко.

— Ще се оправиш след един или два дни.

— Да-а. — Не звучеше убедително.

— Знам, че боли, но трябва да си доволен, че не пострада по-сериозно. Тукашният доктор се е консултирал с невролог от Атланта.

— Чух разговора ви.

— Тогава трябва да се чувстваш по-спокоен. Паметта ти може да се върне всеки момент.

— Или след известно време. Което мисля, че предпочиташ.

Тя не очакваше такава забележка и направо се вкамени.

— Не знам какво… Какво искаш да кажеш?

— Не предпочиташ ли да възвърна паметта си по-късно, отколкото по-рано?

— Защо ще го искам?

— Нямам ни най-малка представа.

Кендъл си помисли, че най-доброто е да замълчи. След известно време той кимна към коридора, където бяха разисквали положението му с доктора.

— Чела си по въпросите на амнезията. Сякаш искаш да обхванеш всички дадености, да си изясниш всички възможности. И аз продължавам да се чудя защо го правиш.

— Исках да знам какво ти… какво ние… какво ни очаква. Не е ли съвсем естествено?