Сандра Браун - Свидетелката

Така, че какво стана от Лоти? Парцал за обувки? Послушна, търпелива, услужлива метреса?

Отговорът ясно бе посочен в писмото, което бе получила днес от Мат. Тя се наведе долу, вдигна го от пода, сложи го върху масата и разглади гънките от смачкването.

Мат се нуждаеше сега от нея много по-отчаяно от всеки друг път и много повече, отколкото изобщо би се нуждаел отново.

Тя се огледа около себе си: остарялата, избеляла мебелировка, мокрите петна по тавана, протритият под, който скърцаше при всяка крачка.

Това е доброто, което мога да получа от живота си изобщо, помисли си тя тъжно.

Когато Кендъл напусна града, процесът за убийство на Лоти бе отложен, докато се уреди въпроса с нов адвокат. Назначиха защитник и първата му работа бе да поиска отсрочване, за да има достатъчно време да прегледа случая и да подготви защитата си. Съдът бе уважил искането му. Предвид висящите в момента шумни дела, щяха да минат месеци, преди да се насрочи нова дата за процеса.

Но Лоти искаше да приключи с него колкото е възможно по-скоро. Независимо от изхода на делото, докато не бъде осъдена за убийството на Чарли, животът й си оставаше затворнически. Не беше в затвора, но и не беше наистина свободна.

Нямаше съпруг, нямаше деца, нито семейство, което да се погрижи за нея. Имаше къща, но тя бе само подслон, а не дом. Беше без всякаква позиция в обществото.

Единственото щастие, което бе изпитала през целия си живот, бе в прегръдките на Мат Бърнууд. И макар да познаваше слабостите и предразсъдъците му, тя го обичаше.

Отново прочете писмото, което й бе написал от затворническата килия. Искаше й огромна услуга. Ако я изпълни, рискува живота си.

От друга страна, след като направи преглед на целия си живот, си даде сметка, че тя просто няма какво да губи.

— Избягали са!

Човекът, който обяви шокиращата новина, бе помощник полицай, чието единствено задължение се състоеше в това да насочва хората и да помага на всеки, който има някакъв проблем в Съдилището на Проспър.

Едва бе издържал изпита за тази длъжност. Но беше минал и сега гордо носеше униформата в цвят каки, на която висеше баджа на отдела. Коравата яка на ризата бе твърде широка за мършавия му врат, който като люлеещ се пиедестал крепеше малката му заострена глава.

Казваше се Лий Саймън Крук — братовчед на Били Джо и на близнаците.

Лутър Крук тъкмо се прицелваше, когато Лий Саймън се втурна през вратата на игралното заведение и изтърси новината, заради която бе прекосил тичешком цели два квартала. Лутър изруга, защото пропусна топката и не успя да си върне десетте долара, загубени преди това. Обърна се с вдигнати юмруци и готов за бой.

— Лий Саймън, мръсен негодяй! Ще те размажа. Имах отлично…

— Млъкни, Лутър — изръмжа Хенри от стола на бара. — Какво каза, кой бил избягал, Лий Саймън?

— Избягали са. От затвора.

Лутър сграби братовчед си за ръкава на униформата и го извъртя към себе си.

— Кой е избягал, задник такъв?

— Двамата Б-Б-Бърнууд.

— Какво казваш, по дяволите!

— Кълна се в Бога. — Той направи нещо като „Х“ около центъра на хлътналия си гръден кош. — Преди около десетина минути. Разрази се истински ад. Всичко се обърка. Аз се измъкнах и изтичах тук колкото може по-бързо.

В билярдната зала, дори и посред бял ден, винаги имаше група мъже. Обикновено безделници, които прекарваха времето си в пиене на бира и в ругатни към пощенските услуги, които постоянно закъсняваха с чековете за социална помощ.

Хенри намръщено дръпна братовчед си в един от по-тъмните, задимени ъгли на салона и направи знак на Лутър да се присъедини към тях.

— Ще си платиш ли? — попита партньорът на Лутър.

Лутър хвърли друга десетдоларова банкнота върху сукното, сложи на поставката стика си и се плъзна на пейката в ъгъла до брат си, така че двамата се оказаха с лице към братовчед си, когото бяха тормозили цял живот. Проклетите близнаци превръщаха навремето всяко семейно събиране в истински ад за физически по-слабото дете на чичо си.

Тяхното постоянно малтретиране, колкото и странно наглед, им спечели силната привързаност, възхищение и лоялност на Лий Саймън. А това, че братовчедите му често се намираха на противната страна на закона, изглежда само още повече ги нравеше герои в неговите очи.

— Нали ми казахте да следя нещата ей там — започна той, като сочеше с палец по посока на съда. — И аз гледах. Не съм си представял, че нещо толкова невероятно може да се случи.