Сандра Браун - Лъки

— Дай ми няколко минути, за да измия тая чернилка от окото си и да се преоблека — каза тя и се отправи към стълбището.

— Ще се срещнем в конюшнята.

Девън препускаше след Лъки, като се давеше в облака прах, вдигнат изпод копитата на коня му.

— Не е честно — извика тя. — Ти ме измами.

— Естествено — чистосърдечно си призна той, прехвърли крак през седлото и скочи от коня. — Как иначе щях да съм сигурен, че ще спечеля?

Девън се плъзна от седлото и слезе на земята.

— Прякорът ти в такъв случай не е точен. Ти печелиш с измама, а не защото си чак толкова късметлия.

Той се разсмя, взе юздите от ръката й и вкара и двата коня в конюшнята. Вътре беше хладно и приятно за разлика от горещия и слънчев следобед навън.

— Е, не може да се каже, че не съм бил и късметлия — каза той. Сръчно свали седлата от конете, а след това започна да ги разхожда напред-назад по широката пътека в конюшнята, за да ги поохлади. Девън вървеше край него.

— И затова ли са ти прикачили този прякор?

— Малко или много.

— Кой ти го измисли?

Широка усмивка разцъфна на загорялото му лице.

— Чейс.

— Защо?

— Ами, той и няколко негови приятели… — замълча и погледна към нея. — Сигурна ли си, че искаш да чуеш това?

— Сигурна съм.

— Добре. Но не забравяй, че ти настоя.

— Историята май ще се окаже не съвсем почтена.

— Така е. Бях четиринадесетгодишен и една вечер изнудих Чейс и няколко негови приятели, които бяха взели колата на родителите на едното момче, да ме вземат със себе си. Най-накрая се озовахме на една площадка за игра на кегли в Килгор. Момчетата отидоха там, защото търсеха една жена.

— Случайна жена?

— Не. Една точно определена жена.

— Мога ли да попитам защо? Чакай, дай да ти помогна. — Тя загреба зърна в една кофа, докато Лъки изтриваше гърба на коня, който тя бе яздила. — Разкажи ми за жената.

Ръцете му, стиснали чесалото, сръчно се плъзгаха по тялото на животното.

— Тя имаше умопомрачително тяло и го показваше на селяндури като нас. Носеше плътно прилепнали пуловери без сутиен. Имаше си най-различни номера.

Преместиха се в следващия бокс и се заеха с коня, който бе яздил Лъки.

— И какво се случи? — попита Девън и постави кофата със зърното така, че конят да може да го достигне.

— Предполагам, че съм искал да докажа на другите момчета, че и аз съм жребец като тях, макар че бях по-малък. Така че се приближих до нея и завързах разговор.

— За какво?

— За баща ми, който бил невинно обвинен в шпионаж и гниел в затвора някъде отвъд желязната завеса.

Девън отпусна ръце, разсмя се и го изгледа невярващо.

— И тя се хвана?

— Предполагам. Така и не разбрах. Може би й и бе писнало от кегелбана. Както и да е, казах й, че събирам алуминиеви кутии и ги продавам за рециклиране, за да изкарам достатъчно пари и да откупя свободата му от оная комунистическа страна. Тя ме покани в дома си и ми каза, че мога да взема всички кутийки, които намеря.

Девън го погледна и се насочи към мивката в задния край на обора, където си измиха ръцете, поделяйки си един сапун.

— А междувременно Чейс и приятелите му не са имали и най-малката представа за какво си говорите — каза Девън и изтръска водата от ръцете си преди да посегне към кърпата.

— Точно така. Те си помислиха, че тя ме води у дома си, за да се отдадем на похотливи занимания. — Той присви вежди. — Зад гърба й правех най-различни знаци, с които да им покажа, че тя умира за мен.

— Представям си картинката.

— Така че се качих на колата й и отидохме заедно в къщата й. Чувствах се като последен глупак, докато изравях кутийките от боклука й и ги поставях в една пазарска торба, която тя ми бе дала. Макар че гледката наистина си заслужаваше.

— Гледката?

— Тялото й.

— О, да, тялото.

— Тя беше олицетворение на фантазиите на всяко подрастващо момче. Сега, когато вкусът ми е значително по-изтънчен — той оценяващо изгледа стройната и елегантна фигура на Девън, — разбирам, че тя е била малко дебеличка, но тогава смятах, че е страхотна. И така, приковал очи в задника й, аз се ровех в боклука и търсех кутийки, а тя не преставаше да повтаря, че е изключително смело от моя страна да се заема с една толкова опасна мисия и че сигурно е ужасно човек да бъде затворен в чужда и враждебна страна. Тялото й можеше да бъде оценено с 10, но коефициентът й за интелигентност се измерваше с едноцифрено число и то от най-малките.

— Значи от типа жени, които постоянно злепоставят каузите на феминистките движения.