Сандра Браун - Лъки

Целуваше гърдите й отново и отново, галеше ги и ги възбуждаше с език. Тъкмо когато тя си мислеше, че е достигнала върха на насладата, той прокарваше език по зърната й и те запламтяваха от още по-силна страст.

В продължение на няколко седмици Лъки се бе опитвал да убеди сам себе си, че желае Девън Хейнс само защото тя не го иска. Залъгвал се бе с мисълта, че всичко е плод на неговото развихрило се въображение, че единствената нощ, която бяха прекарали заедно, изобщо не е била така изключителна и неповторима.

Само един миг в прегръдките й, обаче, бе пратил цялата му теория по дяволите. Той я желаеше. Искаше я точно в този момент, искаше да я има и утре, и вдругиден, искаше да е негова завинаги. Искаше да я притежава цялата, да се опива от аромата и нежността й, да се наслаждава на красотата й.

Искаше да притежава смеха й и опакия й нрав. Започнал бе да харесва войнствения й феминизъм, острия й, аналитичен ум, очарователните, а понякога и досадни дребни изненади, които му сервираше всеки ден. Искаше всичко, което принадлежеше на Девън, което я изграждаше като личност и интелект.

Докато устните му бавно обсипаха корема й с целувки, ръцете му разкопчаха дънките й и ги смъкнаха надолу. Очарован и запленен, той продължи да изследва тялото й, докато накрая усети върху устните си най-нежните и фини косъмчета на женствената й плът.

— Девън — прошепна той с копнеж. — Девън… — Прониквайки още по-навътре той разтвори устни и настойчиво я зацелува. Усещаше жаркото желание и страстта, които изгаряха тялото й.

— Не! — тя изведнъж го отблъсна, изтърколи се настрана и се сви на кълбо. — Това, което вършим, е грешно. Не мога. Не мога.

Лъки се вгледа в нея, като едва си поемаше дъх и се стараеше да събере мислите си, за да прецени тая очевидно абсолютно нелепа ситуация. Видя сълзите й, но още преди това бе разбрал, че тя не се опитва да му играе номера. Девън искрено страдаше и той не можеше да я гледа толкова нещастна, разкъсвана от болка и вина.

— Всичко е наред, Девън — каза тихо той с предрезгавял глас и нежно положи ръка на рамото й. Безуспешно се опита да придърпа ризата върху голите й гърди, които все още бяха влажни и зачервени от ласките му. — Никога не бих те принудил да направиш нещо, което би те накарало да намразиш себе си или мен. Никога.

Тя обърна глава и го погледна с блеснали от сълзите очи.

— Аз съм омъжена, Лъки — гласът й трепереше от отчаяние. — Омъжена съм.

— Зная.

Старото легло се разлюля, когато той скочи и изхвърча през вратата. Няколко пъти измина разстоянието от единия до другия край на конюшнята като проклинаше съдбата и скърцаше със зъби, опитвайки се да охлади страстите си и да обуздае гнева си.

Когато обаче Девън се присъедини към него, гневът му моментално утихна. Изписаното на лицето й отчаяние прогони яда му. В очите й все още имаше сълзи. Устните й, подути от жарките целувки, й придаваха вид на истинска жертва. Какъв тогава беше той?

Палачът? Виновникът?

Да.

— Ще те изпратя до къщата — нежно й каза.

Тя не пое ръката, която й протегна, но тръгна редом с него.

Веднага щом влязоха, Девън каза:

— Няма да ми отнеме много време, за да опаковам багажа си.

Преди да успее да я спре, тя изтича нагоре но стълбите.

Страшно му се искаше майка му да позволяваше в къщата да се внася алкохол. Никога не бе изпитвал такава остра нужда от уиски. Прекара най-дългите десет минути в живота си, като се щураше от стая в стая, разкъсван от мисълта, че Девън е на горния етаж и се приготвя да напусне живота му завинаги.

Тя вече бе стигнала до най-долното стъпало, когато той я чу и се втурна да я пресрещне. Видя куфара, който стискаше в ръката си.

— Девън…

— Довиждане, Лъки. Радвам се, че тая бъркотия се разреши благополучно за теб. Аз, разбира се, никога не съм се съмнявала, че всички подозрения ще отпаднат от теб.

— Благодари от мое име на майка си за гостоприемството, а и на всички останали. Вие бяхте толкова добри, толкова… — гласът й секна от вълнението.

Тя мина край него и се запъти към входната врата.

Той я сграбчи за ръката и я завъртя към себе си.

— Не можеш да си тръгнеш просто ей така.

— Трябва.

— Но ти не искаш да тръгнеш, Девън! По дяволите, зная, че не искаш.

— Аз съм омъжена.

— За мъж, когото не обичаш.

— Откъде знаеш?

Той пристъпи една крачка към нея. Време беше за решителни действия. Цялото му бъдеще бе заложено на карта.

— Зная. Ако го обичаше, нямаше да ми позволиш да те любя онази нощ. Не беше чак толкова сънена тогава. А и нямаше да допуснеш да стигнем толкова далеч, когато се събуди напълно и разбра какво става.