Сандра Браун - Лъки

Лъки нямаше никакво намерение да обсъжда взаимоотношенията си с Девън е този човек, когото с всяка изминала минута презираше все повече и повече. Шелби допи кафето си и хвърли пластмасовата чашка в кошчето.

— Знаете ли, аз съм образцов затворник — разприказва се той. — Не се оплаквам от храната. Поддържам безупречен ред в килията си. Не се карам с останалите затворници. Имам всички шансове за предсрочно освобождаване.

Обърна се и заплашително изгледа Лъки.

— И в този момент вие забърсвате Девън, а тя няма дори достатъчно ум в главата си, за да си държи устата затворена.

Ръцете на Лъки се свиха в юмруци, но Шелби бе толкова погълнат от собствения си гняв, че не забеляза нито юмруците, нито здраво стиснатите му челюсти.

— Не исках никакви усложнения. Адвокатът ми твърдеше, че имам всички основания да изляза от затвора още след първото преразглеждане на присъдата, ако досието ми е напълно чисто. А сега това — излая той. — Случилото се няма нищо общо с мен, разбира се, но властите не могат да не си помислят, че прибързаната ни женитба е била просто един трик, опит на Девън да ме спаси от затвора, като настрои общественото мнение в моя полза.

— Както и е било в действителност. — Характерът на Шелби вече му бе съвсем ясен. Беше подвел Девън, накарал я бе да го съжалява, принудил я бе да се омъжи за него веднага, така, както по време на война момичетата се омъжват за войници, които заминават на предната бойна линия. Не бе допускал, че съществува мъж, който би паднал толкова ниско, който би се възползвал така безскрупулно от някоя жена, а Шелби очевидно не изпитваше никакво съжаление към Девън, не се замисляше как й се е отразил скандалът. Безпокоеше се единствено за себе си. Той продължаваше да говори.

— Искам да кажа, че щом жена ми спи с други мъже, това не говори кой знае колко добре за брака ни, нали?

— Да, така е. — Лъки се изправи. — Кажете ми нещо. Обичал ли сте я някога?

— Да я обичам? — повтори Шелби с презрение. — Излязох пълен глупак. Съществуваше възможност въздействащите и убедителни статии на Девън да ме отърват от затвора и се постарах да се възползвам от тях колкото се може по-добре. Но не се получи. След това се ожених за нея с надеждата, че това може да помогне, но и тук изгубих. И какво стана? Получих съпруга, която не може да ми бъде полезна по никакъв начин. Всъщност, сега, когато стана известна по такъв печален повод, тя вече се превърна в досадно бреме. Но най-нелепото от всичко е, че аз дори не можах да се възползвам от утешителната награда — нейното сладко тяло.

Сърцето на Лъки подскочи в гърдите му. Само завидното му самообладание му помогна да не зяпне от изненада. В ушите му кънтяха думите на Шелби. Тялото му потрепери от вълнение.

— Глупава кучка! Щом е решила да се раздава наляво и надясно, можеше поне да се постарае да запази авантюрите си в тайна, докато изляза от затвора.

Лъки, разкъсван едновременно от сляпа ярост и силно щастие, трябваше да се отдалечи малко, защото не бе сигурен дали ще успее да се сдържи да не забие юмрук в зъбите на Шелби. През последните няколко седмици бе научил колко важни са самообладанието и самоконтролът.

Той протегна ръка пред себе си и насочи показалеца си към затворника. Очите му бяха сини и студени като късче лед.

— Когато излезеш оттук, ще те смажа от бой. — Изрекъл обещанието си, той се обърна на пета и се отправи към вратата. Там се спря, помисли за момент и додаде: — Не след дълго за теб няма да има никакво значение с кого спи Девън. Бракът ви ще бъде анулиран.

Когато вратата на офиса се отвори, Чейс вдигна глава от документите, върху които работеше. С изненада видя Таня. След нея вървеше висока, привлекателна жена.

— Патето! — Той се изправи и заобиколи бюрото, за да поздрави бившата си съученичка. Първо й подаде ръка, а след това бързо я прегърна.

— Здравей, Чейс — поздрави го тя през смях. — Радвам се да те видя.

— Защо нито веднъж не дойде на събиранията на класа ни? — Погледна я усмихнат и добави:

— Изглеждаш фантастично.

— Не мога да повярвам, че продължаваш да я наричаш с това ужасно име — възкликна Таня.

— Ти не се сърдит, нали? — попита Чейс.

— Не, разбира се. Щом съм могла да понасям тоя прякор когато бях чувствително, несигурно в себе си девойче, значи мога да се справя с него и сега, когато съм зряла жена. А що се отнася до сбирките на класа, няколко години живях в Хюстън и ангажиментите ми не ми позволяваха да дойда.