Сандра Браун - Лъки

Беше започнал да се възбужда отново, но не можеше да направи нищо. Единственото решение бе да се отдръпне от нея, но не искаше и да си помисли за това. Размърдаха се леко, за да нагласят телата си едно срещу друго и той чу как Девън простена. Но не от болка. От удоволствие. Той се усмихна.

— Оная вечер в мотела заболя ли те?

— Не.

— Не може да бъде.

— Е, малко.

— Спомням си, че си помислих, че нещо не е съвсем наред. Нещо бе по-различно. Но бях толкова силно погълнат от теб, че изобщо не се опитах да разбера какво точно ме смущаваше. А трябваше да се досетя! Ти беше невероятно стегната, толкова влажна, така сладка

Без предупреждение той помръдна вътре в нея. Мускулите й се стегнаха около него и за миг двамата сякаш останаха без дъх.

Задъхан, Лъки продължи.

— После забравих за това. До днес. — Той млъкна.

Не искаше споменаването на Шелби да съсипе най-сладкия миг, който някога бе преживявал в леглото. Господи, просто не би могло да бъде по-хубаво.

— Днес, след като разбрах, че през оная нощ си била девствена и че аз съм единственият мъж, с когото някога си била, осъзнах, че вече нищо — нито адът, нито потопът — не могат да ме отделят от теб, Девън.

След това отново простена името й и навлезе по-дълбоко в нейното топло, ласкаво и гъвкаво тяло и този път и двамата едновременно достигнаха върха. Извила назад красивата си шия, тя обгърна тялото му е дългите си крака и той усети чувствената й наслада.

Няколко мига по-късно, допрял лицето си до нейното, той отмахна настрана кичурите влажна коса, полепнали по бузите й. Очите й бяха огромни, кристално чисти и блестящи, сякаш току-що бе поела наркотик.

— Лъки — произнесе тя с тих, дрезгав глас и нежно докосна устните му с върха на пръстите си.

— Това съм аз — закачливо се ухили той.

Без да отвърне на усмивката му, тя се претърколи към отсрещния край на леглото и стана. Той оценяващо изгледа изящното й тяло, когато тя бързо прекоси стаята, отвори гардероба и се загърна в една роба. Наблюдаваше я очарован как с две ръце измъква разрошената си от секса коса от яката на халата.

Но когато тя се обърна към него, магията сякаш се развали.

— Какво? — объркан я попита той.

— Сега трябва да си вървиш.

Ако лицето й не бе толкова бледо и безизразно, той щеше да си помисли, че не я е чул добре. Лъки спусна крака от леглото, пресегна се за дънките си, бързо ги нахлузи и се изправи. Опитвайки се да се пребори със смущението си и обхваналия го страх, той бавно се приближи до нея.

— Това е най-налудничавото нещо, което съм те чувал да казваш, Девън. Какво означава това?

— Точно това, което ти казах. Сега трябва да си вървиш. И този път раздялата ни трябва да е окончателна. Не можеш да се върнеш повече.

— Изразът няма начин означава ли нещо за теб?

— Не се сърди.

— Не се сърдя. Просто не мога да повярвам на ушите си.

— Нека не усложняваме повече нещата.

Той дрезгаво се изсмя.

— Всичко започна с един юмручен бой, Девън. Беше трудно от самото начало и ставаше все по-трудно след всяка наша среща. Но, по дяволите! Та ние току-що доказахме, че е имало за какво да се борим. Кажи ми, че и ти мислиш същото.

Като хапеше долната си устна, тя погледна встрани и започна да си играе със завързания колан на робата й. Страданието й бе очевидно. Той смекчи тона си.

— Кажи ми какво те притеснява?

— Аз съм омъжена.

— Не за него.

— За него — тя силно акцентира върху думата. Нашите имена са вписани в брачното свидетелство. Ние подписахме. Пред закона…

— А пред Бога? Кой е твоят истински съпруг? Ти и аз?

— Как се осмеляваш да намесваш религията във всичко това? — сърдито извика тя. — Да не би да намекваш, че щом ме познаваш по-добре в библейския смисъл на думата, ти имаш по-големи права върху мен от Грег? — Тя отметна назад косата си. Очите й яростно заблестяха. — Ако си духовно свързан, ако си женен за всяка жена, с която си спал, то ти си полигамен!

Доводът беше повече от убедителен и Лъки разбра, че е безсмислено да продължава с подобни разсъждения. Но въпреки това си струваше да опита. Знаеше, че не може да си позволи да загуби този спор. Трябваше да изиграе всичките си козове.

— Ти не го обичаш — категорично заяви той.

— Не, не го обичам, но съм омъжена за него.

— И защо? Защо изобщо си се омъжила за него? Той също не те обича.

— По онова време този брак ми се струваше единствената правилна стъпка.

— Мога само да аплодирам благородния ти жест, Девън, но съм сигурен, че не възнамеряваш да се откажеш от щастието си и да прекараш остатъка от живота си с подобен негодник.