Сандра Браун - Лъки

— Какво има? — Лъки дръпна ръчната спирачка и слезе. Тук нещо не бе наред. Пат сякаш не смееше да го погледне в очите и Лъки просто не можеше да си обясни странното му поведение. Та нали всички подозрения относно палежа вече бяха отпаднали?

Разтревожен, той погледна зад Пат към смачканите коли и въздъхна с облекчение, защото не разпозна нито една от тях.

— О, боже, Пат. Накара ме да мисля, че някой…

Пат положи ръка на рамото на Лъки. Жестът беше пълен със състрадание. Размениха си по един многозначителен поглед. След това Лъки се отскубна от ръката па Пат и се втурна напред.

— Лъки! — Пат го сграби за ризата.

— Кой е?

— Таня.

Лъки се прегърби, сякаш току-що бе получил силен и болезнен удар. Стори му се, че ребрата му ще се спукат под тежестта на ужасното съобщение.

Разумът отказваше да приеме чутото.

— Таня? — прошепна той. — Ранена ли е?

Пат сведе поглед.

— Не! — Лъки бързо отхвърли подобна възможност. Това, което показваше мълчаливият жест на Пат, бе просто немислимо. Той се затича към линейките, като избутваше настрани всеки, който се осмелеше да застане на пътя му.

Разбута тълпата и видя една ранена жена, заобиколена от лекарите, които й оказваха първа помощ. Когато чу стенанията й, усети как го залива вълна на облекчение. Но когато се приближи, видя, че цветът на косата й е друг.

Трескаво заоглежда участъка и малко по-нататък видя още една носилка. Тялото, положено върху нея, бе пъхнато в голям, закопчан с цип чувал. Той се втурна напред.

Пат се изпречи на пътя му и се опита да го спре.

— Пусни ме! — изкрещя Лъки.

— С нищо няма да помогнеш, ако я видиш сега, Лъки.

— Махни се от пътя ми! — Лъки изфуча като разярен бик, пребори се с по-възрастния мъж, отмести го от пътя си и се втурна към линейката.

Изненаданите лекари се опитаха да протестират, когато той ги разблъска от пътя си, но яростното изражение на лицето му ги принуди смирено да отстъпят назад. Лъки се пресегна и разкопча ципа на черния чувал.

След един продължителен, невярващ поглед, Лъки затвори очи и се обърна обратно. Пат даде знак на лекарите да довършат работата си. Лъки даже не реагира, когато вратите на линейката се затвориха с трясък и тя пое по пътя си.

— Добре ли си?

Лъки погледна към Пат, но единственото, което виждаше пред себе си, бе побелялото лице на снаха си.

— Това е невъзможно.

Пат кимна с глава, сякаш беше съгласен с него.

— Тъкмо смятах да уведомя Чейс за злополуката и да му кажа да посрещне линейката в болницата.

Лъки дишаше учестено. Струваше му се, че сърцето му е прободено с нажежено до бяло желязо. Имаше чувство, че ще повърне.

— Не. Това са семейни дела. Аз ще отида. И не искам никой да говори с майка ми и сестра ми преди мен. Разбра ли?

— Лъки, сега не е време за…

— Разбра ли?

Пат отстъпи.

— Добре. Щом така искаш.

— Да, така искам.

— Веднага щом приключа тук, ще дойда у вас.

Лъки не го чу. Вече бе тръгнал към колата си. Разстоянието от мястото на злополуката до офиса на „Тайлър Дрилинг“ не беше голямо. Въпреки това му се стори, че това е най-дългият път, който някога бе изминавал. Когато обаче пристигна в офиса, осъзна, че все още не е намерил най-подходящите думи, с които да съобщи новината.

Колата на Чейс бе паркирана отпред. Лъки отвори вратата на Мустанга. Стори му се, че тежи цял тон. На влизане в офиса срещна Чейс, който тъкмо излизаше.

— Ей, къде беше цял ден! Мама каза, че си излязъл рано сутринта и оттогава никой не те е виждал. — Очевидно бързаше, защото изобщо не се спря, за да изслуша отговора на Лъки. — Обади се Джордж Йънг. Искаше да знае кога смятаме да си изплатим заема. Този кучи син. Продължава да ни притиска. Нищо не го интересува. Някой ми каза, че Литъл Алвин и Джак Ед са били признати за виновни в обвинението за умишлен палеж. Присъдата им ще бъде обявена следващата седмица. Освен това два часа и половина разговарях с представителя на застрахователната компания. Добре, че бяхме застраховали имуществото си. Ще поговорим за това по-късно. Сега закъснявам. Трябва да се срещна с Таня в…

— Чейс, почакай малко. — Лъки сложи ръка на рамото на брат си и го спря на средата на стълбището. Устните му се разтрепериха, очите му се замъглиха от напиращите сълзи. Гласът му беше слаб и несигурен. Безуспешно се опита да се изкашля. — Чейс…

Господи, как да му каже, че жената, която обичаше, и детето му, което тя носеше, са мъртви?

На следващата сутрин Марси Джоунс бе преместена от интензивното отделение в обикновена болнична стая в методистката болница „Свети Лука“. Имаше мозъчно сътресение, ръката й и едната й ключица бяха счупени, бе силно травмирана, но нито едно от нараняванията не бе опасно за живота.