Сандра Браун - Лъки

Считаха я за голяма късметлийка, защото както шофьорът на другата кола — един студент от Тексаския технологичен университет, който се прибирал вкъщи за ваканцията, така и пътуващата с Марси Таня Тайлър, бяха мъртви. Студентът не бе спрял на един стоп и бе връхлетял странично върху колата на Марси. Повечето от лекарите смятаха, че Таня и момчето са имали истински късмет, че са починали на място.

Лъки бе готов да убие всеки, който си позволяваше подобен коментар и се благодареше, че все още никой не бе посмял да го изрече пред Чейс.

Брат му не беше на себе си. Държеше се като напълно откачил. Всички смятаха, че поведението му е обяснимо и оправдано, но когато той заяви, че отива в болницата, за да говори с Марси, другите членове на семейството му шокирани се опитаха да го разубедят. Опитите им обаче се оказаха напълно безуспешни и затова Лори инструктира Лъки да отиде с брат си и да се грижи за него.

Двамата изминаха заедно коридора, който водеше към стаята на госпожица Джоунс.

— Защо толкова държиш да я видиш? — тихо попита Лъки, като се надяваше, че Чейс ще промени решението си в последния момент. — Ако разберат, че сме при нея, веднага ще ни изхвърлят от болницата. Положението й е все още сериозно и не пускат посетители.

Чейс вървеше напред с решителността на човек, захванал се с изпълнението на важна мисия. Той отвори вратата и влезе в затъмнената стая. Лъки бързо огледа коридора и го последва. Съвсем смътно си спомняше Марси Джоунс от училище и я познаваше само по физиономия. Беше привлекателна жена, макар че и състоянието, в което се намираше, това не бе толкова очевидно.

Макар и със закопчан предпазен колан, тя се бе ударила доста силно в предното стъкло и бе натъртила и изранила цялото си лице. Носът и устните й бяха гротескно подути. През рамото й минаваше превръзка, която придържаше счупената й ръка.

Лъки изпита състрадание при вида й.

— Чейс, за Бога, да се махаме оттук. Не бива да я тревожим.

Говореше много тихо и думите му бяха едва доловими, но Марси чу и отвори очи. Когато видя Чейс, тя изстена и направи леко движение, сякаш се опитваше да протегне ръка към него.

— Чейс, съжалявам — изхриптя тя. — Толкова съжалявам.

Тя очевидно вече бе уведомена, че спътницата й не е оцеляла. Рано или късно трябваше да й се каже, разбира се, но Лъки смяташе, че щеше да е по-добре, ако бяха изчакали. Допълнителните терзания едва ли щяха да помогнат на оздравяването й.

— Ние… ние дори не го видяхме. — Гласът й беше тънък и слаб. — Беше просто… толкова бързо… и…

Чейс седна на стола край леглото й. Чертите му бяха разкривени от мъка. Само за една нощ по лицето му се бяха появили дълбоки бръчки. Под очите му имаше тъмни кръгове, черни почти колкото тези на Марси. Тъмната му коса беше разрошена, брадата — небръсната.

— Искам да ми кажеш за… Таня — каза той. Гласът му се разтрепери, докато произнасяше името й. — В какво настроение беше? За какво говореше? Кои бяха последните й думи?

Лъки простена:

— Чейс, не си причинявай всичко това.

Чейс с раздразнение отблъсна ръката, която Лъки бе положил на рамото му.

— Кажи ми, Марси. Какво правеше тя, какво казваше, когато… когато онова копеле я уби.

Лъки подпря челото си с ръка и започна да масажира слепоочията си с палеца и средния си пръст. Стомахът му се свиваше от напрежението. Не можеше дори да си представи какво преживяваше Чейс в този момент.

А може би би могъл. Как би се чувствал, ако вчера бяха убили Девън? Ами ако бе излязла от дома си вчера след като той си тръгна и бе прегазена от неспрял на стопа шофьор? Нямаше ли и той да се държи по същия начин като Чейс? Нямаше ли да се проклина, че не й бе казал, че я обича въпреки всичко случило се между тях?

— Таня се смееше — прошепна Марси. Говореше бавно и неясно, заради обезболяващите лекарства, с които я тъпчеха. Чейс попиваше всяка дума, която тя успяваше да произнесе. — Говорехме за къщата. Тя… тя беше толкова развълнувана.

— Ще купя тази къща. — Чейс погледна към Лъки. Погледът му беше безумен и налудничав. — Ще я купя за мен. Тя искаше тази къща и ще я получи.

— Чейс!

— Ще купя проклетата къща! — изрева той. — Ще направиш ли това за мен, без да се опитваш да спориш?

— Добре. — Не беше време да му противоречи, макар че молбата му бе напълно безсмислена. Но нима можеше да се очаква от един мъж, току-що загубил семейството си да се държи разумно? Не, по дяволите.

— Точно преди да минем… през кръстовището тя ме попита в какъв цвят… — Марси млъкна и неловко го погледна — в какъв цвят бих я посъветвала да боядиса детската стая.