Сандра Браун - Лъки

Чейс стисна глава с ръцете си.

— Исусе! — Между разтворените му пръсти прокапаха сълзи и започнаха да се стичат по ръцете му.

— Чейс — прошепна тя, — обвиняваш ли ме?

Без да сваля ръце от очите си, той отрицателно поклати глава.

— Не, Марси, не. Обвинявам Бог. Той я уби. Той уби и бебето ми. Защо? Защо? Аз я обичах толкова много. Обичах… — той избухна в ридания.

Лъки се приближи и отново постави ръка върху тресящите се рамене на брат си. И неговите очи бяха пълни със сълзи. Известно време никой от тримата не проговори. Едва след няколко минути той осъзна, че Марси отново бе изпаднала в безсъзнание.

— Чейс, мисля, че трябва да си вървим.

В първия момент му се стори, че Чейс не го е чул, но после той бавно свали ръце от мокрото си, опустошено лице и се изправи.

— Поръчай да изпратят цветя на Марси — каза на Лъки, докато излизаха от стаята.

— Разбира се. Какво да напиша на придружителната картичка? От теб ли да бъдат само или от цялото… — Изведнъж замръзна на мястото си, съзрял Девън в края на болничния коридор.

Чейс проследи смаяния поглед на брат си. Девън тръгна да ги посрещне. Премести поглед от Лъки на Чейс.

— Сейдж ми се обади рано тази сутрин — каза тя и изненада Лъки още повече. Той не знаеше, че сестра му бе телефонирала на Девън. — Пристигнах веднага. Не мога да повярвам, Чейс.

— Хвана ръката на Чейс и здраво я стисна.

— Таня те харесваше. Тя ти се възхищаваше.

Девън се усмихна през сълзи.

— Аз също я харесвах. Много.

— И аз. — Чейс не се и опита да се извини за дрезгавия глас и за сълзите, които свободно се стичаха по лицето му. Всъщност, той сякаш не ги забелязваше. Обърна се към Лъки и Девън:

— Отивам в апартамента.

— Мама те очаква у дома.

— Искам да остана за малко сам. Сам с нещата на Таня. Кажи на мама, че ще дойда по-късно.

Лъки не беше убеден, че Чейс трябва да остава сам, но съзнаваше, че ще трябва да се сбие с него, за да го накара да промени решението си. Погледна го как се приближава към асансьора. Движеше се като автомат.

Натисна бутона.

Вратите се отвориха мигновено. Той влезе в кабината. Вратите бавно се затвориха.

— Изглежда напълно съсипан, Лъки. Дали ще успее да се съвземе?

Лъки погледна Девън, която стоеше до него.

— Съмнявам се. Нищо не мога да направя, за да му помогна.

— Това, което вече правиш, е достатъчно. Сигурна съм, че за него е истинска утеха да знае, че може да разчита на подкрепата ти.

— Може би. Надявам се. Той има нужда от утеха м състрадание.

Зажаднял за нея, Лъки напрегнато я изгледа. Косата й изглеждаше по-тъмна на фона на черната рокля и пребледнялото й лице: Под студената светлина на луминесцентните лампи очите й изглеждаха невероятно зелени и блестяха от сълзите й.

— Радвам се, че дойде, Девън — гласът му бе хрипкав.

— Не можех да не дойда.

— Откъде разбра, че сме тук?

— Първо отидох у вас. Сейдж ми каза, че съм те изпуснала само за няколко минути и че двамата с Чейс сте тръгнали за насам.

Той посочи към асансьорите.

— Тъй като Чейс взе колата, мога ли да те помоля да ме откараш у дома?

— Разбира се.

Влязоха в асансьора и мълчаливо се спуснаха надолу. Лъки не можеше да откъсне очите си от нея. Струваше му се, че бяха изминали милиони години от деня, в който за последен път я бе държал в ръцете си и страстно и пламенно я бе любил. А всъщност бе изтекъл само един ден.

Един ден. Двадесет и четири часа. През това време няколко човешки живота бяха непоправимо разбити. Мечтите на най-близките му хора бяха разрушени, любовта им — изпепелена.

Животът бе твърде крехък.

Той внезапно спря по средата на оградената с най-различни растения пътека, която криволичеше през двора на болницата и водеше към паркинга.

— Девън — хвана я за раменете и я обърна с лице към себе си. — Готов съм да се преборя с всичко и с всеки, но да прекарам остатъка от живота си с теб. И ако е необходимо, готов съм да започна борбата и с теб. Животът е така дяволски кратък и толкова ценен, че не бива да пропиляваме и един-единствен ден в мъка и нещастие. Чуй ме! Обичам те — тържествено произнесе той, а ръцете му още по-силно се впиха в раменете й. За негово изумление бушуващите чувства отново извикаха сълзи в очите му. Мъката от загубата на Таня, болката, причинена от страданията на брат му по неродения наследник на Тайлърови, любовта към Девън — почувства се смазан от всичката тая скръб. Стори му се, че дъхът му спира, че сърцето му ще се пръсне от мъка и любов.