Сандра Браун - Лъки

— И знаеш ли какво? Мисля, че и той не те обича. Иначе не би се държал по този начин, когато отиде при него, за да му обясниш случилото се. Ако те обичаше, щеше да бъде смазан от болка, щеше да бъде разярен, може би щеше да е твърдо решен да ме кастрира или да ме убие, но в никой случай нямаше да постъпи като дете, на което са счупили любимата играчка.

Моментната й предизвикателна решимост се изпари и тя наведе глава.

— Това, което казва или прави Грег, няма никакво значение. Важно е това, което ние правим. Тръгвам си, Лъки. Никакви разговори няма да променят решението ми.

— Не мога да ти позволя да си отидеш просто ей така.

— Нямаш друг избор. Нито пък аз.

Тя отново го заобиколи. И той отново я спря.

— А ако имаше друг избор…

— Но нямам.

— Но ако имаше — упорито повтори той, — щеше ли да останеш при мен? — Тогава тя направи нещо, което бе избягвала през цялото време — погледна го право в очите.

Копнежът, изписан на лицето й, бе отражение на чувствата, които разкъсваха душата му. Той се усмихна тържествуващо, вдигна ръка и я погали по бузата.

— Ако имаше избор, щеше да ми позволиш да те обичам, нали? — попита я той с развълнуван глас.

Обхваналото ги физическо и емоционално напрежение бе почти осезаемо. Очите й крещяха да, да! Но на глас не каза нищо.

Вместо това се обърна към вратата.

— Довиждане, Лъки.

Напълно обезсърчен и подтиснат, той се отпусна на най-долното стъпало и се заслуша в леките й стъпки, докато прекосяваше верандата и засипаната с чакъл алея. Чу я да отваря, а след това да затваря вратата на колата си, а после се разнесе и ръмженето на двигателя. Лъки остана на мястото си дълго след като ревът на мотора заглъхна напълно. Искаше да й даде достатъчно време да измине разделящите ги мили.

Той седеше заслушан в нещо друго — в самия себе си. Тялото на тази жена го привличаше повече, отколкото телата на жените, които някога бе имал, взети заедно. Единственото сексуално преживяване с нея превъзхождаше всичко, което тялото му беше познало до този момент. Бе имал много жени — по-страстни, по-дръзки, по-припрени, по-спокойни — но никоя от тях не бе така примамливо женствена. Никоя от тях не късаше сърцето му, не владееше ума му.

Сърцето му обаче нашепваше, че копнежът по нея не бе чисто физически. Той дори не можеше да си представи бъдещето си без Девън оттук нататък. Нямаше да има какво да очаква, на какво да се надява, ако тя не присъства в живота му. Щеше с ужас и страх да очаква всеки следващ ден. Всяка следваща година. Всяко следващо десетилетие.

Разумът му подсказваше, че ситуацията е безнадеждна и че той го бе разбрал още в момента, в който му бе съобщила, че е омъжена. Грег Шелби не бе най-сериозният им враг. Далеч по-страшни и убедителни бяха собствените им съвести. Нито един от двамата не можеше да поддържа една непочтена любовна авантюра. Ако можеха, те едва ли щяха да са така привлечени един от друг. Ако можеха, те щяха да са съвсем различни хора. Каква ирония! Точно моралните принципи, които толкова уважаваха един у друг, правеха любовта им невъзможна.

Но Джеймс Лоурънс Тайлър бе не само късметлия, той беше и непобедим оптимист.

Нямаше невъзможни неща. Той просто не можеше да приеме тази ситуация. Съдбата не можеше да му изиграе чак толкова лош номер. Нещата не можеха да спрат дотук. Девън не можеше просто ей така да си излезе от живота му и да ги остави и двамата съсипани и нещастни. Нямаше начин! Той просто нямаше да го позволи.

В никакъв случай!

— Посещенията са ограничени в рамките на петнадесет минути.

Лъки бе въведен в залата, в която преди седмица Девън за кратко се бе видяла със съпруга си.

— Разбирам — каза той на надзирателя. — Благодаря ви, че толкова бързо уредихте това свиждане.

През дългите, безсънни часове на изминалата нощ Лъки изведнъж бе проумял, че единственото доблестно и почтено нещо, което би могъл да предприеме, е да се срещне със съпруга на Девън.

Все още не знаете какво точно ще каже на Грег Шелби. Дали пък не трябваше смирено да заяви, че съжалява за прекараната с Девън нощ? Каква ужасна мисъл! Та той изобщо не съжаляваше. Да каже нещо подобно, означаваше да излъже. Струваше му се, че най-добре щеше да бъде да говори направо и да каже на човека, че е влюбен в жена му.

Това също му бе хрумнало през мъчително дългата, самотна нощ.

Въпреки всичките си флиртове и авантюри, Лъки винаги бе знаел, че някой ден ще срещне жената, която ще превърне брачната вярност от задължение в удоволствие. Девън Хейнс беше тази жена. Бе успяла да затвърди моногамията в единствената форма на сексуално общуване, което той можеше да приеме в този момент.