Сандра Браун - Лъки

Тя се отдръпна от него и го погледна с побеляло от паника лице.

— Изобщо не бях помисляла за това.

— Знам, че не си. Ти мислиш само за мен, за нас, за нашата женитба. Която, разбира се — добави със съжаление той, — никога няма да се състои.

— Защо?

Той безпомощно разпери ръце.

— Вярваш ли, че майка ти и баща ти ще позволят да се омъжиш за мен? За един нехранимайко, който е готов да преспи дори и с една напълно непозната съпруга на затворник? Помисли за това, скъпа. Те не биха го понесли. Баща ти сигурно ще те изключи от завещанието си и ще остави всичките си пари на различни благотворителни организации. По-скоро ще се съгласят да те видят мъртва, отколкото омъжена за мен. Л, да си призная честно, и аз също.

Гласът му звучеше толкова искрено, че тя не долови иронията в думите му.

Лъки я привлече отново към себе си, притисна я и я задържа така няколко секунди, преди да я пусне рязко.

— Довиждане, Сюзън! След като всичко случило се излезе в пресата, аз повече няма да мога да се виждам с теб.

Преди тя да успее да проговори, той я остави като предпочете да мине по застланата с чакъл пътека, която заобикаляше къщата, вместо отново да прекосява величественото, напомнящо му на гробница антре. На ъгъла на къщата се спря и се обърна.

— Погрижи се за себе си, докато още можеш, Сюзън. Нямаш никакво време. Веднага се обади на Пат.

— Да, да. Ще му се обадя днес. Още сега.

— Не мога да ти опиша колко по-спокоен ще се почувствам, като разбера, че си го направила. — Той й изпрати целувка. — Довиждане.

Навел глава, той се отдалечи с добре премерената походка на човек, пожертвал себе си и поел последния си път към гилотината. Но тайно се подсмиваше и му идеше да скочи до небето от радост.

Когато на следващата сутрин пристигна в офиса на „Тайлър Дрилинг“, Девън го чакаше там. Седеше сковано като ученичка на един стол с права облегалка, разговаряше с Чейс и държеше в ръцете си една от техните нащърбени, позахабени чаши за кафе.

Размениха си продължителен поглед през ярката светлина на един проникнал в стаята слънчев лъч, в който безброй прашинки танцуваха в бясното темпо, с което заби сърцето на Лъки веднага щом я видя.

Чейс пръв наруши неловката тишина.

— Девън пристигна преди няколко минути — сконфузено обясни той. Очевидно и той като Лъки се питаше защо е дошла. — Тъкмо пием кафе. Искаш ли и ти?

— Не, благодаря — Лъки не сваляше очи от Девън. Нито пък тя отделяше поглед от него.

— Ами, екипът вече тръгна за Луизиана.

— Това е добре.

Неуспешните опити на Чейс да завърже някакъв разговор още повече подсилиха напрежението, което се усещаше в смълчания кабинет. Той с неудобство се изкашля.

— Ами, аз май трябва да свърша някои неща навън. Ще се видим по-късно. — Докато минаваше край Лъки на излизане, Чейс леко го смушка с лакът. Този жест бе мълчаливо братско послание, което гласеше: Ела на себе си. Не стой като глупак.

Веднага щом Чейс затвори вратата след себе си, Лъки отбеляза.

— Изненадан съм, че те виждам тук.

Усмивката й беше мигновена и несигурна.

— Самата аз съм изненадана.

Той седна на един тапициран с кожа стол, без да сваля жадния си поглед от лицето й.

— От вчера следобед се опитвам да се свържа с теб, Девън.

— Бях изключила телефона си.

— И аз така си помислих. Защо?

— Изглежда, че след вчерашната статия във вестника, всичките ми познати бяха решили да ми се обадят.

Лъки се намръщи.

— Дяволски съм разстроен, че цялата история се появи във вестниците. Исках името ти да не се споменава колкото е възможно по-дълго. Моля те, повярвай ми!

— Знам, че нямаш нищо общо с това. Кой, мислиш, че го е направил?

Той й разказа за Сюзън.

— Изглеждаше много виновна, когато застанах пред нея. Убеден съм, че е направила всичко възможно да разбере коя си и после от чиста злоба е изпяла всичко пред репортерите.

— Е, това едва ли вече има голямо значение. Нищо повече не може да се направи.

Той я изгледа изучаващо и видя, че лицето й е бледо и изпито. Последните двадесет и четири часа очевидно са били истински ад за нея. Стискаше чашата между ръцете си така, сякаш тя бе единственият пристан, до който бе успяла да се добере в бурното и враждебно море, в което внезапно се бе озовала.

— Наистина ли ти се пие това кафе? — попита я той.

Тя отрицателно поклати глава и му подаде чашата.

Той я взе, остави я на бюрото и отново се обърна към Девън. Един-единствен въпрос запълваше мислите му и той не можеше повече да го таи в себе си.