Сандра Браун - Лъки

Беше го попитала защо, но той не бе успял да й даде задоволителен отговор.

— Защо, Грег, защо!

Не й отговори нищо. Само се ядоса на настойчивостта й.

Това му нежелание да я има бе далеч по-страшно от безразличието на баща й, от пренебрежението на майка й, от всичко, което бе преживяла до този момент. Самоувереността й бе разклатена, самоуважението й — смачкано. Толкова ли бе нежелана, че дори съпругът й, затворникът, не искаше да се възползва от женските й прелести…

И точно в този момент съдбата я беше срещнала с Лъки Тайлър и той бе съживил духа й.

И въпреки това, никой не я бе заставил насила да се люби с него. Тя, разбира се, си имаше своите нужди — всички хора имат такива. Но нали в обществото би настъпил истински хаос, ако всички се втурнеха невъздържано да задоволяват потребностите си!

В другия край на коридора се дочуха приближаващи се стъпки и приглушен разговор. Тя се извърна от прозореца, отпусна ръце край тялото си, но след кратък размисъл отново ги скръсти пред себе си. Навлажни устните си, като не преставаше да се пита дали трябва да му се усмихне като го види да влиза. Не беше съвсем сигурна, че ще може да изобрази усмивка на лицето си, което бе застинало като дървена маска.

Сутринта Лори Тайлър с удоволствие бе изгладила костюма й. Девън полагаше специални усилия да изглежда добре, когато посещаваше Грег, защото искаше свижданията да са колкото е възможно по-приятни за него. Тази сутрин, обаче, дори и качествената козметика, с която Сейдж й бе услужила, не можеше да прикрие тъмните кръгове под очите й, появили се в резултат на дългите часове, които бе прекарала в неспокойно безсъние.

Стъпките ставаха все по-отчетливи, а гласовете — по-високи. Сърцето на Девън биеше до пръсване в гърдите й. Опита се да преглътне, макар че устата й бе толкова суха, сякаш слюнчените й жлези бяха престанали да функционират. Опита се да задържи устните си неподвижни, но те силно се разтрепериха при несигурната й усмивка.

Грег и надзирателят се появиха на вратата.

— Приятно прекарване — пожела им пазачът преди да се оттегли.

Грег изглеждаше строен и здрав. Беше й казал, че играе много тенис през свободното си време. Загорялата му кожа винаги я изненадваше. Сега прекарваше навън много повече време, отколкото през дните на процеса, когато лицето му бе бледо и измъчено.

Затворниците тук не носеха затворнически облекла, а собствените си дрехи. Грег винаги бе безупречно облечен, макар че официалните му, делови костюми бяха заменени от по-обикновени, спортни дрехи, а скъпите италиански обувки — от гуменки.

Той влезе в стаята. Затворническият живот бе започнал да му се отразява, отбеляза тя. Това важеше за всички обитатели на подобни заведения. Непрекъснато се оплакваха от скука и досада. Свикнали да се занимават с делата на големи компании, те не можеха да се приспособят към принудителното бездействие. А което бе още по-лошо, отнета им бе привилегията сами да взимат жизненоважните за тях решения.

Девън инстинктивно разбра, че той едва ли ще оцени широката усмивка и веселото добро утро, с което обикновено го посрещаше. За щастие сдържаният поздрав напълно съответстваше на настроението й. Затова тя остана неподвижна и смълчана до прозореца, докато той прекосяваше стаята.

Грег спря съвсем близо до нея и едва тогава тя забеляза, че той носи вестник със себе си. Тя сведе очи към вестника с любопитство, а след това отново погледна съпруга си. Лицето му бе застинало в яростна гримаса. С неочаквано движение, което я накара да подскочи от изненада, той хвърли вестника на перваза на прозореца, обърна се на пета и се запъти към вратата.

Тя разтвори пресъхналите си устни, но не можа да издаде нито звук. Изчака го да излезе от стаята и да се отдалечи по коридора и едва тогава посегна към вестника.

Беше сгънат веднъж. Отвори го и видя, че е даласки вестник — основен конкурент на изданието, в което работеше тя. Грег услужливо бе подчертал интересуващото го заглавие.

Тя се отпусна на страничната облегалка на един фотьойл и прегледа уличаващата я статия. После застина на мястото си. Стоеше със затворени очи и свито сърце, а главата й се цепеше от болка.

Толкова внимателно бе подготвила думите, които смяташе да му каже, а в крайна сметка се бе оказало, че не е необходимо да казва каквото и да било. Вестникарската статия бе възмутително точна и изчерпателна.

— Обещай ми, че няма да предприемаш нищо прибързано и необмислено. — Чейс застана на вратата и дългата му, тъмна сянка легна на пода на офиса.