Сандра Браун - Лъки

— Как мина срещата със съпруга ти вчера?

Тялото й леко потръпна, макар че в офиса бе неприятно топло и задушно.

— Когато пристигнах, Грег вече бе прочел статията — тихо каза тя. — Просто ми остави вестника и излезе от стаята.

— Без да каже нищо?

— Думите щяха да са напълно излишни, нали?

— Вероятно — промърмори Лъки.

Мислеше си, че ако имаше съпруга и я обичаше така, както всеки съпруг би трябвало да обича жена си, то той щеше поне да изпита известни съмнения и да й зададе няколко въпроса. Не би предприел нищо, преди тя да отрече или потвърди напечатаното във вестника.

Ако тя отречеше всичко, той щеше да я успокои, а след това незабавно щеше да поиска публикуване на опровержение. Ако пък потвърдеше историята, той сигурно щеше да пощурее и да извърши нещо наистина ужасно.

Гневни изблици, сълзи, болка, скърцане със зъби, заплахи за отплата и възмездие — това според него бяха естествените реакции, предизвикани от ревност и обида. Те говореха за чувства, за страст. Едно високомерно напускане на стаята му се струваше почти нечовешка реакция и само студен и безчувствен човек като Грег Шелби бе способен на подобна постъпка.

— Ти какво направи? — поиска да узнае Лъки.

— Прочетох цялата статия. И не можех да се мръдна от мястото си. Бях зашеметена. Представата, която си бях изградила за себе си, бе невъзвратимо накърнена. Кой знае защо, написаната история ми се стори страшно грозна и срамна. Толкова евтина и безвкусна — тя отново потрепери.

Лъки се пресегна над облегалката на стола си и хвана едната й ръка.

— Не беше така, Девън.

— Не беше ли? — попита тя с плувнали в сълзи очи.

— Не.

Погледът, който си размениха, бе толкова красноречив, че тя благоразумно издърпа ръка под предлог, че иска да избърше сълзите си, а след това покри очи с опакото на ръката си.

— Накарах надзирателя да се опита да убеди Грег да се срещнем отново, но той отказал. Веднага щом се върнах в Далас, се обадих в затвора и поисках разрешение да разговарям с него по телефона. Изпитвах отчаяна необходимост да му обясня всичко. — Тя тъжно поклати глава. — Той дори не пожела да се обади.

Лъки започна да нарича наум Грег Шелби с всички мръсни имена, за които можеше да се сети в този момент.

— И сега какво? Искаш ли аз да отида да разговарям с него?

— Не! — Тя стана от стола и неспокойно започна да обикаля из офиса. — Не смятам, че ще иска да види някой от нас в този момент. След като помислих по въпроса и се консултирах с адвоката на Грег, който също не е кой знае колко очарован от мен, реших, че ще е най-добре да го оставя сам за няколко дни. Той се нуждае от малко време, за да поохлади страстите си и да избистри главата си, за да може когато се видим следващия път, да изслуша спокойно обясненията ми.

— Не зная, Девън — в гласа му се долавяше съмнение.

— Ако аз съм на негово място, колкото повече мисля, толкова по-силна ярост ще изпитвам.

— Грег не е толкова емоционален и невъздържан като теб.

— Тук си права. — Признанието му изобщо не трябваше да се тълкува като комплимент към Грег. — Ако ти беше моя съпруга и някакъв тип бе преспал с теб, досега да съм съборил стените на затвора, за да му прережа гърлото.

— Грег не е толкова… агресивен.

— Наистина ли мислиш, че в края на краищата той ще прости и ще забрави?

— Надявам се. Да, вярвам, че ще забрави с времето.

Отговорът й изобщо не се понрави на Лъки. От думите й бе разбрал, че съпругът й е лицемерно влечуго, което щеше вечно да й натяква вината й. Мисълта, че Девън ще бъде свързана с Шелби през остатъка от живота си, му се струваше непоносима.

С леко раздразнение я попита:

— Нима измина целия път от Далас, за да ми кажеш това?

— Не. Има и друга причина. — Тя се върна на мястото си.

— Цялата тази история ми се стовари съвсем изневиделица. От момента, в който влязох в оня бар и си поръчах една бира, ми се случват неприятност след неприятност. Вече е известно на всички, че аз съм алибито ти в делото за умишлен палеж. Докато свърши процесът, а само един Господ знае кога ще е това, животът ми ще се превърне в истински цирк. Не мога да понеса това. Няма да го понеса.

— Мисълта, че ще се превърна в истинска вестникарска сензация не ми е по-приятна, отколкото на теб. Но какво можем да направим?

— Можем да свалим подозренията от теб.

— Опитахме се, не помниш ли? И си вкарахме истински автогол.

— Но оня ден не можахме да им представим истинския подпалвач.

Лъки я изгледа неразбиращо. След това се разсмя.