Сандра Браун - Лъки

Тя рязко се отдръпна от него, отстъпи назад с такава сила, сякаш той я плашеше и ужасяваше. За нейна изненада той се усмихваше.

— Не исках да кажа нищо лошо или вулгарно. Като казах мъчително имах предвид трудно.

— Зная какво имаше предвид — задъхано изрече тя, неспособна да си поеме дъх. — Не само, че е трудно. Това, което правим, е невъзможно. Казах ти го и преди. А сега, моля те, иди си и не ме безпокой повече.

— Вече си достатъчно обезпокоена.

Тя проследи погледа му и погледна набъбналите си гърди, така добре очертани от тънката материя на дрехата й. Не можеше да излъже нито себе си, нито него, ако се опиташе да отрече, че го желае. Почти ридаейки, тя каза:

— Моля те, върви си…

— Девън, опитай се да забравиш къде и как се срещнахме. Мисли само за чувството, което изпитахме, когато се събудихме заедно и се обърнахме един към друг.

Тя запуши уши с ръцете си.

— Не мога.

— Защо? — той със сила свали ръцете й. — Защо не искаш да си спомниш? Та всичко беше толкова дяволски хубаво!

— Не ти дължа никакви обяснения.

— Как ли пък не — гласът му бе нисък и ожесточен. — Целувката, която ни свърза преди малко, отрича всичко, което си ми говорила до този момент. Ти ме желаеш толкова силно, колкото и аз теб! И съм убеден, че точно заради това имам правото да получа някакво обяснение.

Убедителните му аргументи, съчетани с изключителната му привлекателност започнаха бавно да отслабват решителната й съпротива. Тя издърпа ръцете си от неговите, разпери ги отбранително и извика:

— Не мога да се виждам повече с теб. Никога. А сега, моля те, върви си.

Лъки реши да смени тактиката. Прекара палци през гайките на колана си, отпусна тялото си, леко го наклони напред и арогантно килна глава на една страна.

— Е, добре. Хайде от любов към спорта да приемем, че целувките ни бяха напълно студени и безразлични и че няма нищо вярно в това, че и двамата едва не си загубихме ума от желание един към друг. Нека да допуснем, че в този момент кръвта ти не бушува във вените и не те изгаря силна страст. Нека да забравим всичко това и да се съсредоточим върху моя проблем — този, който не е свързан с чувствата ми към теб. Нека да поговорим за това колко отчаяно се нуждая от теб, за да потвърдиш алибито ми.

Тя започна категорично да клати глава още преди той да спре да говори. В началото се опитваше да отрече твърденията му за чувствата й в този момент, а след това — мисълта, че би могла да свидетелства в негова полза.

— Никой не знае, че съм прекарала нощта с теб — гласът й беше непоколебим. Никой. Ясно ли ти е? И аз не смятам да го правя публично достояние. — Първоначалната й студенина, временно прогонена от прегръдката им, се върна. Тя започна бавно да разтрива ръце, сякаш се опитваше да възстанови кръвообращението си.

— Не можеш просто ей така да решиш, че това нелепо обвинение в палеж е някакво дребно и несериозно проблем че, което не заслужава вниманието ти.

— Не мисля така. Ужасно съжалявам, че имаш неприятности.

— Нещо повече от неприятности, Девън! Тези федерални агенти са дяволски сериозни.

— Какви доказателства имат срещу теб?

— Неубедителни и косвени — призна той. — Никога няма да ме осъдят въз основа на подобни доказателства, но зная също, че няма да можем да съберем пари, за да ме пуснат под гаранция, в случай че ме арестуват. Изобщо не мога да приема факта, че може да ми се наложи да прекарам дори и един ден в затвора, особено за нещо, което не съм извършил. Не ми харесва мисълта, че могат да ме обвинят в углавно престъпление. В такъв случай и семейството ни, и бизнесът ни ще бъдат непоправимо дискредитирани. — Той нежно я прихвана за раменете. — Девън, бъди разумна поне за това. Трябва да ми помогнеш.

— Не, не трябва. Не можеш да ме принудиш.

— И не бих искал. Защо просто не постъпиш така, както би постъпил всеки честен човек?

— Не мога!

— Кажи ми защо?

— Не мога!

— Защо?

— Защото съм омъжена.

— Тя е омъжена.

Мрачните думи на Лъки прозвучаха като погребален звън. Седнал на барплота в малката кухничка в апартамента на Таня и Чейс, той безнадеждно се взираше в кафето, което снаха му бе направила.

Беше пристигнал в апартамента им преди зазоряване. Без да обръща внимание на ранния час, бе почукал на вратата и ги бе измъкнал от леглото, а рошавата му коса и набола брада бързо бяха пропъдили раздразнението им от наглото нахълтване в дома им.

Лъки приличаше на човек, който спешно се нуждае от бръснар, топла храна и поне дванадесет часа сън. Косата му стърчеше на всички страни, защото бе изминал целия път от Далас — повече от сто мили, със свален гюрук на колата си и вероятно се бе движил със скорост, за която те не се осмеляваха да попитат и предпочетоха да си останат в неведение. Кичурите от тъмнорусата му коса напомняха снопчета слама.