Сандра Браун - Лъки

И тогава изведнъж погледът му бе привлечен от нещо, което отразяваше яркия блясък на флуоресцентната лампа. Издърпа един дълъг, тъмночервен косъм, който се бе заплел в косъмчетата на гърдите му. Вдъхновен от това откритие, той се върна в спалнята и погледна в кошчето за боклук.

Веднага намери това, което търсеше.

Отпусна се на леглото и стисна с две ръце главата си, която се цепеше от болка. Значи тя е била съвсем истинска. Не е сънувал. Не е сънувал, че я е любил, че е галил копринената й кожа.

Като се чудеше дали ще се почувства по-добре или по-зле, той влезе в банята и си взе един душ. Облече се, веднага излезе от стаята и отиде при Мустанга си. Беше истинско безразсъдство от негова страна да го остави открит и отключен през нощта, но, слава Богу, нищо не му се бе случило. Той заобиколи сградата и подкара към офиса. Влезе вътре, за да поговори с администратора — не бе същият, който бе дежурил предишната вечер.

— Добрутро. — Усмивката му стигаше чак до ушите. — Малко кафе?

— Добро утро. Благодаря. — Лъки си наля една чаша от кафеника, който вреше на печката. — Казвам се Лъки Тайлър. Прекарах нощта в стая 110. Стаята бе регистрирана на името на една млада жена.

— Да?

Администраторът подпря лакти на плота и изпълнен с любопитство се наведе напред.

— Да. Бихте ли проверили във вашите документи как се казва.

— Ти не знаеш ли?

— Доуви не знам коя си.

— Страхотна нощ трябва да е била. Тя ли те подреди така? — посочи насиненото око на Лъки и раздраната му риза.

— Как се казва? — Лъки говореше с такъв тон, че всички по-нататъшни коментари по въпроса бяха изключени.

Администраторът благоразумно се наведе над книжата си.

— Смит, Мери.

— Мери?

— М-е-р-и.

— Мери Смит?!

— Точно така.

— Адрес.

— „Мейн Стрийт“, номер 203.

— Град?

— Далас.

— Далас?

— Далас.

— „Мейн Стрийт“, 203, Далас, Тексас?

— Така пише тук.

Лъки познаваше града достатъчно добре и знаеше, че номер 203 на „Мейн Стрийт“ се намира в центъра на търговската част. Заподозря госпожа Смит в измама. Смит! Мери Смит на всичкото отгоре. Не беше дори достатъчно оригинално. Откъде ли й беше хрумнало това Доуви?

Дала ли е телефонен номер?

— Не.

— Номер на кредитна карта?

— Не.

— Каква кредитна карта е използвала?

— Тук пише, че е платила в брой.

Лъки изруга.

— Номер на шофьорската книжка?

— Няма.

— Страхотно!

— Изглежда така, сякаш дамата се е опитвала да прикрие следите си.

— И на мен така ми се струва. — Лъки не преставаше да си блъска ума и да се чуди как би могъл да я открие. — Когато някой клиент плаща в брой, не сте ли длъжни да поискате от него да се идентифицира по някакъв начин?

— Да, такъв е редът, но нали знаеш — администраторът сви рамене, — не винаги се спазва. Имам предвид, че тук се отбиват хора за малко — пътуват заедно, прииска им се едно бързо и спрат при нас. В повечето случаи дори не остават през цялата нощ.

Съзнавайки, че администраторът е напълно прав, Лъки се опита да пооправи косата си с пръсти. Беше я измил със сапун и сега тя съхнеше и стърчеше на всички страни.

— Кога застъпва на смяна другият администратор? Онзи, който беше дежурен снощи.

— В четири.

Лъки хвърли празната пластмасова чашка в кошчето за боклук и бавно се отправи към вратата.

— Благодаря.

— Няма защо. Пак заповядай — весело му отвърна администраторът.

Лъки му хвърли един смразяващ поглед, а след това излезе навън.

Слънцето тъкмо изгряваше пад Източен Тексас, а ярките му лъчи проникваха през клоните на високите палмови дървета и пронизваха като свредели уморените му очи.

Той си сложи слънчевите очила, които предишния ден бе оставил върху таблото на колата, и насочи Мустанга към дома. По-късно следобед щеше да отиде до кръчмата, за да се опита да разбере нещо за нея. Вече му дължеше не само извинение, но и обяснение. Но въпреки всичко не можеше да посвети целия си ден на издирването й. Макар че нямаше кой знае какво за вършене, двамата с Чейс се чувстваха по-добре, ако се преструваха, че са заети и претрупани с работа.

При нормални обстоятелства шофирането до дома би му отнело около час, но Лъки, който не бе вечерял предишната вечер, изпитваше остра нужда от повече кафе и нещо за хапване. Пришпори Мустанга до дупка и след малко повече от тридесет и пет минути вече завиваше по алеята, която водеше към къщата им.

Тесният асфалтиран път бе ограден от двете страни с орехови дървета. Лете, когато бяха напълно разлистени, клоните им образуваха над пътя дебел, зелен покров, през който изобщо не проникваха слънчевите лъчи. Единственият сезон, в който не понасяше дърветата, бе есента, защото тогава майка му го изпращаше да събира орехите, които покриваха земята.