Сандра Браун - Чейс

— Не ти казах за бебето, защото знаех, че ще те заболи, Чейс. А аз не искам това. Не искам да страдаш. Но така е определила съдбата и нито аз, нито който и да било друг може да промени нещо. Никога не съм искал моето дете да е първото внуче на семейство Тайлър. Ще ми се твоето да се бе родило. Е, не стана така. Но означава ли това, че не трябва да се радвам на собственото си бебе? Не мога. Извинявай. Радвам се. Ще се пръсна от щастие. Искам час по-скоро да се роди. Нямам търпение да го видя. Това обаче — приближи лицето си към това на брат си — не означава, че Девън и аз не скърбим за твоето дете, което загина неродено с Таня. Всички скърбим. И винаги ще бъде така. Но животът продължава, Чейс! Поне за повечето от нас. Ако искаш да прекараш остатъка от живота си в скръб, направи го. Това е твое право. Мисля, че си глупав, мисля, че си болен дори, но ако нещастието ти доставя удоволствие, то аз не мога да променя нищо. Бъди нещастен. Отдай се на скръб и мъка. Но не очаквай от нас да направим същото. Не очаквай всички живи да се погребем заедно с теб. Защото на нас вече ни писна от настроенията ти.

Рязко го разтърси, а след това го пусна и се обърна. Не бе изминал и две крачки, когато тежката длан на брат му се стовари върху рамото му. Лъки инстинктивно се обърна, очаквайки да получи удар в носа.

Вместо това Чейс му протегна дясната си ръка. Лъки видя сълзите, които блестяха в сивите очи на Чейс. Устните му, обикновено непоколебимо стиснати, в този момент несигурно трепереха.

— Поздравления, братле! Радвам се за теб. Наистина.

Стиснаха си ръцете. После се прегърнаха. А след това заедно се върнаха в къщата.

— Ти наистина ли не знаеше?

— Какво?

— Че Девън е бременна.

— Не.

— Мислех си, че Лъки може да ти е казал.

— Не.

Едносричните му отговори започваха да й лазят по нервите. Те и без това вече бяха опънати до крайност. Неделните обеди с роднините на съпруга й винаги й се отразяваха но този начин.

И не защото те я отбягваха или пък я караха да се чувства нежелана и излишна. Тайлърови безрезервно я бяха приели за член на семейството. Дори и Лъки, който навремето най-силно се бе противопоставил на брака й с Чейс, сега разговаряше и се шегуваше с нея, сякаш тя принадлежеше към семейството им от години. Подобно на Лори и Девън, и той вече я смяташе за една от тях.

Семейството на Чейс нямаше никаква вина. Той беше този, който я караше да се чувства нервна и напрегната. Чейс никога не разговаряше грубо с нея, никога не я обиждаше. С изключение, разбира се, на оная петъчна вечер в кръчмата. Но й се бе извинил и тя бе приела извиненията му. Знаеше, че той се притеснява за бъдещето на „Тайлър Дрилинг“ и си обясняваше възмутителното му поведение със страховете и опасенията му.

Не, тя нямаше оплаквания от държанието му. Когато бяха сред близките му той се отнасяше изключително внимателно към нея. Не я критикуваше. Не я караше да се чувства неловко. Не я пренебрегваше, както правеха някои мъже, когато се появяха със съпругите си на обществени места.

Чейс, за разлика от тях, се държеше съвсем иначе.

— А ти не се ли бе досетила?

Тя подскочи, стресната от резкия му глас.

— Какво?

Той караше колата й. Държеше волана само с лявата си ръка, а дясната бе отпуснал върху бедрото си — близо до скоростния лост… или до коляното й, което бе погалил няколко пъти през изминалия следобед.

— Жените сякаш имат шесто чувство за тези неща — продължи той. — Помислих си, че може да си се досетила. Все пак има някои видими признаци, нали така?

— Не. Макар че сега, като си помисля, ми се струва, че е трябвало да го забележа. Спомням си как се шегувахме с нея, че изяде два десерта на сватбената ни вечеря.

— Аз просто реших, че е започнала да пълнее.

Марси се усмихна:

— О, това поне е сигурно.

Чейс не се усмихна.

— Бременна е вече в шестия месец. Не мога да повярвам, че толкова дълго успя да крие това от всички ни. Тя, разбира се, е висока. А и дрехите, ако са умело подбрани, могат да бъдат добро прикритие. Но като си помисли човек, бебето ще се появи преди още да сме имали време да свикнем с мисълта за него.

— Хмм.

— А когато това стане, надявам се, че няма да продължиш да се държиш като глупак. — Чейс рязко се извърна към нея. Отвори уста, за да каже нещо, но след това сякаш размисли и само сърдито изсумтя. — Разби сърцето на майка си, като изхвърча по този начин от къщата, Чейс.

— Моето сърце също е разбито.

— О, да! Всички знаем това. Изписано ти е на лицето и просто няма как да не го забележим. Но, да ти кажа честно, това вече започна да ни омръзва.