Сандра Браун - Чейс

След като Лъки приключи с разказа на събитията отпреди две вечери, около масата в трапезарията на Тайлърови се възцари неловко мълчание.

Марси, все още разстроена от скандала, който съвсем неволно бе причинила, не вдигаше поглед от чинията пред себе си. И тя, като Девън, вече изпитваше истинско отвращение към кръчмата и посетителите й.

Чейс очевидно не се чувстваше по-добре от нея. Не каза нито дума, само от време на време намръщено си бодваше по малко от картофеното пюре с върха на вилицата си.

Марси забеляза, че Лори нервно подръпва наниза перли около врата си, очевидно притеснена от езика на Лъки, който изобщо не се бе съобразил с госта, когото бяха поканили на този официален обяд.

— Ще ми се да стоите настрана от това заведение — обади се най-накрая Лори и наруши мълчанието. — Единственото хубаво нещо, което се е случвало там, бе срещата на Лъки и Девън.

— Благодаря, Лори. — включи се в разговора и Девън. — Имаш ли нещо против да почистя масата и да сервирам десерта?

— Много мило от твоя страна. Нахраниха ли се всички? Джес?

Джес Соуър избърса устата си със същата отмерена и педантична прецизност, с която подслаждаше чая си, режеше месото и мажеше с масло всяка хапка хляб. Беше дребен, спретнат човечец, облечен в колосана бяла риза и безупречно изгладен кафяв костюм. Имаше рядка тъмнокестенява коса и мътни кафяви очи. Ако е вярно, че всеки човек си има своя цвят, то неговият сигурно бе кафявият.

— Беше много вкусно, Лори — учтиво кимна той. — Благодаря за поканата.

Лъки помогна на Девън да стане и тя бързо подреди празните чинии върху един поднос. Когато свърши, отвори вратата на Лъки, който изнесе подноса в кухнята.

— След малко ще донесем кафето и десерта — съобщи тя и излезе след съпруга си.

— Радвам се, че ви видях на излизане от църквата — продължи Лори разговора си с господин Соуър. — Зная че е много неприятно човек да се храни сам, но за мен е истинско светотатство някой да е сам на неделния тържествен обяд. Така че, чувствайте се добре дошъл по всяко време. — Лори приятелски му се усмихна. — Пат, хареса ли ти печеното месо?

Пат Буш, постоянен гост за неделните обеди, леко отмести стола си назад:

— Беше чудесно. — Погледна към господин Соуър и додаде. — Както винаги.

— Но ти хапна съвсем малко.

— Нямам апетит, Лори, но това няма нищо общо с храната, която си приготвила. Все още мисля за побоя в кръчмата в петък вечер. — Намръщено изгледа Чейс.

Девън и Лъки се върнаха и донесоха голямата трипластова шоколадова торта и кафето.

— Ще я нарежа тук, ако нямаш нищо против, Лори.

— Разбира се, че нямам, скъпа.

От мястото си Марси наблюдаваше Девън, която отряза първото парче от тортата и го сложи в една чиния. По пръстите й полепна малко глазура и тя повдигна ръка към устата си, за да я оближе. Преди да успее да го направи, Лъки я сграбчи за ръката, налапа изцапаните й пръсти и ги облиза с явно удоволствие.

Марси почувства стягане под лъжичката.

Усети как Чейс се напряга до нея.

През това време Девън изтръгна ръката си и бързо погледна през рамо, за да види дали някой ги е забелязал. Марси се престори, че не е видяла нищо. Не искаше да притеснява снаха си, или по-скоро не искаше Девън да усети завистта й.

— Всеки път когато някой от вас влезе в кръчмата, там настава истинска бъркотия. — Шерифът мрачно изгледа Чейс.

— И какво според теб трябваше да направя, Пат? — кисело попита Чейс. — Да си стоя кротко и да позволя на оня тип да обижда жена ми?

— Ако питаше мен, Чейс нямаше никакъв избор. Просто бе длъжен да го цапардоса — обади се и Лъки, докато им подаваше чинийките с десерта.

— Е, твоето мнение по въпроса едва ли е меродавно, нали? — сърдито го сряза Пат. — Ти си готов да се сбиеш при най-малкия повод.

— Бях готов. Сега съм любовник, не побойник. — Бързо целуна бузата на жена си, която тъкмо минаваше край него.

Коляното на Чейс неволно подскочи под масата и се блъсна в крака на Марси.

— Сигурна съм, че Чейс е направил това, което е сметнал за необходимо. — Лори се опита да защити сина си. — Пое всички разходи за възстановяване на щетите в бара и плати болничните сметки на оня човек. Неприятно ми е само при мисълта, че му е избил зъбите. И то всичките.

Лъки тихичко се изхили. Не след дълго всички около масата се смееха от сърце. Всички освен Джес Соуър, който ги зяпаше с искрено изумление.

— Когато всичко поутихне, той може дори и да ми благодари за това — каза Чейс, когато смехът им поутихна. — Това бяха най-лошо направените изкуствени зъби, които някога…