Сандра Браун - Чейс

Достигнала до това изключително важно и съдбоносно решение, тя се отдаде изцяло на кариерата си като посредник в продажбите на недвижимо имущество. Още през първата година Марси зае третото място по брой на продажбите в областта Хюстън. На следващата година бе номер едно в класацията и запази първото си място още две последователни години.

После срещна мъжа, за когото се сгоди по-късно. След пълния провал на годежа, Марси реши да основе своя собствена агенция. Родителите й бяха истински шокирани, когато разбраха за намерението й да се установи в Милтън Пойнт, където неин единствен конкурент щеше да бъде една безобидна, семейна фирма за продажба на недвижимо имущество. Собствениците й бяха в този бизнес от толкова дълго, че вече бяха напълно доволни от постигнатото.

Бе живяла и работила в Милтън Пойнт две години, когато съпругата на Чейс потърси услугите й. Таня Макданиел Тайлър се оказа прекрасен човек. Марси изпита неописуемо облекчение след запознанството си с Таня.

Почувства се по-добре, когато разбра, че Чейс е женен за жена, която така явно го обожава.

Никога обаче не ги бе виждала заедно. В деня, в който си наложи да влезе в офиса на „Тайлър Дрилинг“ и да се ръкува с Чейс, сякаш той бе просто един съученик, с когото не се бе срещала дълго време, Марси трябваше да събере цялото си мъжество, за да извърши най-трудното нещо в живота си до този момент.

Той я обгърна с ръце и я притисна към себе си. Тя го докосна, усети топлината и аромата му и сърцето й едва не се пръсна от вълнение. Чейс изглеждаше искрено радостен, че я вижда. Но докато Марси го гледаше с разбито от копнеж сърце, той влюбено прегърна жена си и я целуна с всичката нежност, на която беше способен.

А след това Таня намери смъртта си в собствената й кола. Докато лежеше изпотрошена в болницата, Марси не преставаше да се моли на Бог, не преставаше да търси обяснение за Божията воля. Защо Господ й бе причинил това? Защо трябваше да стовари върху съвестта й угризенията за смъртта на жената, чийто съпруг обичаше и желаеше?

Тогава се бе заклела, че някой ден ще успее да му помогне да се възстанови от жестоката загуба.

А сега, докато слизаше но стълбите, тя си даде същия обет. Щеше да направи всичко възможно, за да превърне Чейс в оня жизнен мъж, когото винаги бе познавала. Щеше да го направи дори и ако това означаваше да му позволи да я люби по начина, по който го бе направил през изминалата нощ. Щеше да задоволява физическите му нужди и страсти, макар да знаеше, че умът и сърцето му принадлежат на друга жена.

Той я чу да влиза в кухнята и се обърна.

— Добро утро. — Погледна я само за част от секундата и веднага отмести поглед встрани.

— Добро утро, Чейс. Добре ли спа?

— Чудесно.

— Станал си рано.

— Навик.

— Ако знаех, че си станал, щях да сляза по-рано.

— Няма нищо. Вече сложих кафето. Само минутка-две и ще е готово.

— Как са ребрата ти?

— Кое? — той се обърна.

Тя кимна към превръзката, обвила голите му гърди. Облечен бе само с едни стари, избелели дънки Ливайс. Коленете й се разтрепериха, като погледна към тях. Меката материя плътно обгръщаше силните му крака и ясно очертаваше издатината между бедрата му.

— Ребрата ти. Снощи ми каза, че те болят.

— О, да, точно така. — Обърна й гръб и започна да отваря наред вратите на шкафовете, докато най-накрая намери чашки за кафе. — Тази сутрин са по-добре.

Значи оправданието му да избяга от леглото й снощи е било измислено. Просто не искаше да спи с нея. Макар че бе нанесъл вещите си в свободната спалня, тя се бе надявала, че след като се любят веднъж…

Като се опитваше да превъзмогне болката, стегнала гърлото й, тя попита:

— Какво искаш за закуска?

— Кафе.

— Нямам нищо против да ти приготвя нещо. Само ми кажи какво искаш.

— Нищо. Наистина. Само кафе.

Той се настани на един стол зад бара. Няколко минути по-късно Марси се присъедини към него. Всеки мълчаливо отпиваше от кафето си. Очите им се срещнаха само веднъж, и то за части от секундата.

Така ли щеше да бъде всеки ден? Щяха да обитават една и съща къща, да дишат един и същ въздух, да правят секс от време на време, но да живеят, потънали в безутешното отчаяние, за което пишеше Торо 2 2 Американски автор (1817 — 1862 г.) — Б.пр. .

— Днес май пак ще има слънце — гласът й прозвуча фалшиво и неестествено.

— Може и да се постопли.

— Може.

След няколко минути, изпълнени с напрегнато мълчание, Марси попита:

— Какви са плановете ти за днес?