Сандра Браун - Чейс

— Има и картичка.

Тя отвори белия илик и прочете на глас: С много любов и най-искрени пожелания за щастлив семеен живот.

— Подписана е от майка ти и Сейдж. Много мило от тяхна страна, нали?

Той се приближи към барплота, където тя развиваше целофана от кошницата.

— Разбира се.

Беше настроен изключително благосклонно към сестра си, защото благодарение на нея бе успял да поправи един непростим гаф, който беше допуснал.

Рано сутринта тя го беше попитала какъв букет е поръчал за Марси и той трябваше засрамено да си признае, че изобщо не бе помислил за това.

Паникьосана, Сейдж го бе уверила, че тя ще се погрижи за всичко. Два часа по-късно се бе прибрала вкъщи с красив булчински букет от бели рози и бял люляк, който Марси сега бе оставила на бара редом с другите подаръци.

Сейдж очевидно се бе погрижила не само за букета на булката. Докато гледаше оживеното лице на Марси, която разопаковаше вкусотиите, Чейс изпита искрена благодарност към майка си и сестра си, че бяха помислили за всичко.

— Сигурно са я донесли, докато родителите ми бяха тук. Бях отишла на фризьор. Искаш ли малко сирене?

Тя му поднесе парче швейцарско сирене и той го лапна направо от пръстите й. Стомахът му силно се сви, като усети лекия им допир върху устните си.

— Благодаря.

— Няма защо. Младоженците обикновено се хранят така със сватбената си торта.

— В такъв случай трябваше да си поръчаме и сватбена торта.

— Няма значение. Аз обичам нетрадиционните неща. — Усмихваше се, но той долови тъга в гласа й. Тя обаче бързо се развесели и дори леко се разсмя. — Ще си останеш гладен, ако те храня така хапка по хапка. Защо не запалиш огъня, докато приготвя за двама ни по една чиния? И аз съм гладна. Бях прекалено нервна на обяд и не можах да се нахраня добре.

Огънят се бе разгорял и весело пращеше, когато тя влезе във всекидневната. Носеше две чинии пълни с бисквити, сирене, резенчета ябълки и круши и нарязана на тънки парчета шунка.

Марси събу обувките си, съблече сакото на костюма си и се настани удобно в кожения фотьойл, в който бе седяла и преди седемдесет и два часа, когато му направи предложението си за брак.

За техен късмет изминалият ден бе топъл и приятен. Слънцето се показа за пръв път през последните няколко дни. Сега, обаче, вече се бе скрило зад хоризонта и зад голямата стъклена стена надничаше тъмновиолетовото небе. Луната бе голяма и кръгла, но светеше с бледа, студена светлина.

В стаята, озарена от пламъците на огъня, бе топло и уютно. Докато методично унищожаваше храната, която му бе поднесла, Чейс забеляза, че лицето на Марси грееше по-ярко и от огъня. Полата и блузата й бяха в почти същия кремав цвят, както и коженото кресло, в което се бе сгушила. Този блед пастелен фон подчертаваше още по-силно наситения червеникав цвят на косата й. Блузата й вероятно бе копринена и меко обгръщаше тялото й. Бе строга и изискана и в същото време подчертаваше формите й по един твърде възбуждащ и примамлив начин.

— Чейс?

Колебливият й глас го накара да вдигне поглед от гърдите й.

— Хмм?

— Чудиш се как ли изглеждам без дрехи?

Той зяпна от изумление и остана така няколко секунди. След това затвори уста и се усмихна.

— Струва ми се, че да. Но подсъзнателно. Иначе си мислех за това, че си много красива, осветена от огъня. Цветовете по теб чудесно се съчетават с ярките му отблясъци. Дори и очите ти. Цветът им е същият като на малките синкави пламъчета.

— Не те попитах, за да си изпрося комплименти.

— Зная.

Марси остави чинията си и взе чашата с шампанско, която той бе напълнил отново. Загледана в пенливото вино, тя попита:

— Опитвал ли си се някога да си представиш как изглеждам без дрехи? — Преди да успее да й отговори каквото и да било, тя бързо додаде: — Няма значение. Зная, че не си. — Бързо отпи от шампанското си.

— Всъщност, опитвал съм се.

— Така ли?

— Аха.

— Кога?

— Струва ми се, че бяхме в единайсети клас. В края на учебната година. Когато се връчваха наградите. Ти се качи на сцената, за да получиш една от многото си награди. Като председател на класа, аз седях сред гостите на сцената. Мина точно под светлината на прожектора, който беше в задния край на залата. За няколко секунди видях в профил осветения ти силует. Спомням си, че се запитах, както би направило и всяко друго седемнадесетгодишно момче, как ли би изглеждала гола.

Тя се разсмя с дълбок, гърлен смях.

— Чудех се дали си забелязал. — Видя недоумението му и отново се разсмя. — Знаех точно къде седиш. Когато минавах край теб, нарочно изпъчих гърди.