Шърли Бъзби: Игра на съдбата

Тес бавно седна. Усещаше нечие присъствие, но определено не това на Атина… Затаи дъх. Знаеше, че е лудост, но изведнъж й се стори, че само тя и Ник са останали живи там долу…

Нещо хладно я погали по бузата и тя изпищя, но не беше наистина изплашена — тази ласка, така мимолетна, съдържаше нежност и силна привързаност и Тес неочаквано се просълзи.

Ник беше обзет от същото чувство, което държеше Тес в плен. Не можеше да го обясни, но инстинктивно разбра, че Атина не представлява вече опасност и че нещо друго, някаква неназовима сила се движеше в сенките около тях. По-рано, когато Атина се скри в един от тунелите, Ник можеше да се закълне, че минута по-късно е чул звън от шпага, но си помисли, че само така му се е сторило. Все пак усещането си оставаше. Някой друг беше там с тях, присъствие, което нямаше да им стори нищо лошо…

Ник предпазливо се изправи като държеше пистолета си готов и подаде ръка на Тес. Направи й знак да го последва, завиха зад една стена, като преминаха предпазливо край кладенеца, в който Фрамптън беше паднал.

Ник се поколеба за момент, после пристъпи напред и вдигна фенера на Тес. Там беше празно. Ако Атина още беше тук защо не стреляше? Дали не беше избягала в суматохата?

Тес интуитивно усети, че Атина е още в подземията. Тя беше още тук с тях.

— Тя е в мазето… с тях — промълви тя и се изненада. Откъде ли можеше да знае това?

Придвижиха се тихомълком и стигнаха до средното мазе. Осветиха го с фенера и веднага зърнаха струпаните кости, обвити в парцали от сатен и кадифе. Нямаше съмнение, че това са останките на Бенедикт и Тереза. От положението на скелетите беше ясно, че са умрели прегърнати. Тереза беше седнала на каменната пейка до стената, а Бенедикт беше коленичил до нея, положил глава на скута й. До краката на Бенедикт, блещукащи като звезди на слабата светлина, лежаха диамантите на Шерборн…

Тес се разхлипа и Ник я прегърна силно.

— Недей да плачеш, съкровище. Умрели са преди толкова време…

Не можа да каже нищо повече, само силно я притисна към себе си. Бяха толкова погълнати от мъката си, че едва когато се обърнаха да излизат, светлината от фенера освети другия обитател на това влажно и мрачно мазе. В срещуположния ъгъл видяха Атина, или по-точно, тялото й. След миг Ник установи, че е мъртва. Нямаше никакви следи, но очите й бяха широко отворени, на лицето й беше изписан ужас, на пода до краката й лежеше пистолетът, а върху него една шпага…

E>

P>

Тя идва, моята скъпа и единствена;

Има ли по-ефирна походка,

Сърцето ми ще я чуе и ще затупти,

Има ли пръст във вечното ложе;

Прахът ми ще я чуе и ще затупти,

Нищо, че съм лежал мъртъв цял век;

Ще се сепна и ще потръпна под краката й,

И ще разцъфна в лилаво и червено.

P$

@ „Алфред“, лорд Тенисън, Мауд, част I, стих II

E$

Времето през целия септември на 1812 г. беше прекрасно. Всъщност… замечтано си помисли Тес като погледна заспалото бебе, което беше гушнала, …цялата година беше чудесна. Дори новините от континента бяха добри — през юни сър Артър Уелсли и войските му бяха атакували Саламанка в Испания и бяха разгромили противниците. Лошо беше единствено това, че същия юни американците обявиха война на Британия, но тези събития бяха далеч от Тес през онзи следобед, докато седеше под сянката на дебел дъб и гледаше сина си Бенедикт на шест седмици, който кротко спеше.

Спокойствието й внезапно се изпари като си спомни ужасните моменти в подземията и потрепера. Времето почти беше заличило ужаса от онзи следобед, но от време на време Тес си спомняше колко близко до смъртта бяха с Ник.

Забавиха се там, колкото да открият тялото на Авъри в един от тунелите — Фрамптън поне го беше убил бързо като му беше извил врата. С трима мъртъвци се оказваха в доста опасно положение — дали да кажат истината или да измислят някоя достоверна история? Решиха, че от чистата истина няма да има никаква полза — само голям скандал и още повече болка за Палас. Историята, която измислиха преди да излязат от подземията беше доста слаба, но им вършеше добра работа. За да е достоверна само трябваше да хвърлят тялото на Авъри в кладенеца при Фрамптън, както и пистолета на Атина.

Няколко часа след като се върнаха в Шерборн Ник разказа всичко на местния съдия сър Чарлз Уедърби как е намерил дневника и защо е подозирал, че дядо му никога не е напуснал имението Мандъвил. Разказа му още и как преди няколко дни с Атина са отишли при Авъри за съдействие като пропусна да спомене за въодушевлението на Авъри да разгадае мистерията около отдавнашното изчезване на лорд Шерборн и лейди Мандъвил. Без да се колебае стигна до момента как същия ден всички — Авъри, Атина, Фрамптън, Тес и той — бяха открили тухлената стена и разбили дупка в нея. След това историята ставаше доста по-заплетена, но Ник самоуверено стигна до края.