Оноре Балзак - Дядо Горио

— Госпожо — отговори той развълнуван, като взе думите й за укор, — дойдох, за да остана последен.

— Добре — каза тя, като стисна ръката му. — Вие сте единственият, на когото мога да се доверя. Приятелю, обикнете такава жена, която ще можете да обичате вечно. Никога не я напускайте.

Тя хвана Растиняк под ръка и го заведе до едно канапе в салона, дето играеха.

— Идете — каза тя — у маркиза. Моят лакей Жак ще ви заведе и ще ви предаде едно писмо за него. Искам да ми върне писмата. Вярвам, че ще ви ги предаде всичките. Ако ги получите, качете се в стаята. Аз ще бъда уведомена.

Тя стана, за да посрещне най-добрата си приятелка, дукеса дьо Ланже, която също идваше. Растиняк излезе, потърси маркиз д’Ажуда у Рошфид, където той трябваше да прекара вечерта и където го намери. Маркизът го заведе у дома си, предаде една кутия на студента и му каза:

— Всички писма са вътре.

Изглеждаше, че иска да поговори с Йожен било за да го разпита за бала и за виконтесата или пък за да му признае, че е вече отчаян от този брак, както и стана след това, но в очите му блесна гордостта и той има жалката смелост да скрие най-благородните си чувства.

— Не й казвайте нищо за мене, драги ми Йожен.

Той стисна нежно и тъжно ръката на Йожен и му кимна да си върви, Йожен се върна в дома на Босеан и го въведоха в стаята на виконтесата, дето видя приготовленията за заминаване. Той седна край огъня, погледна кутията от кедрово дърво и изпадна в дълбока тъга. За него госпожа Босеан беше величествена като богините на „Илиада“.

— Вие ли сте, приятелю! — каза виконтесата, като влезе и сложи ръката си на рамото на Растиняк.

И той видя братовчедка си разплакана, вдигнала нагоре очи; едната й ръка трепереше, а другата бе вдигната. Изведнъж тя грабна кутията, хвърли я в огъня и видя как гори.

— Танцуват! Дойдоха всички, до един, а смъртта ще дойде късно. Шт, приятелю — каза тя, като сложи пръста си на устата на Растиняк, който се канеше да каже нещо. — Никога вече няма да видя нито Париж, нито света. Към пет часа ще замина, за да се заровя някъде далече в Нормандия. От три часа следобед бях принудена да се приготовлявам, да подписвам книжа, да уреждам работите си; не можех да изпратя никого у…

Тя млъкна.

— Положително беше, че ще го намерят у…

Тя млъкна пак, смазана от болка. В такива минути всичко е страдание и човек не може да изрече някои думи.

— И тъй — продължи тя, на вас разчитах тази вечер за последна услуга. Искаше ми се да ви дам един залог за моето приятелство. Ще мисля често за вас, който ми се видяхте добър и благороден, млад и чист в това общество, в което тия качества се срещат, толкова рядко. Искам да си спомняте понякога за мене. Чакайте — каза тя, като се огледа наоколо, — ето ковчежето, в което слагах ръкавиците си. Всеки път, когато ги вадех, за да отида на бал или театър, се чувствах хубава, защото бях щастлива и се докосвах до него само за да оставя някоя приятна мисъл; в него има много нещо от мене, то е цялата госпожа дьо Босеан, която не съществува вече; вземете го, аз ще се погрижа да го занесат у вас, на улица „Артоа“. Госпожа дьо Нюсенжен е много хубава тази вечер, обичайте я много. Ако не се видим вече, приятелю, бъдете уверен, че ще се моля за вас, защото сте бил добър към мене. Сега да слезем, не искам да мислят, че плача. Пред мене е вечността, аз ще бъда сама и никой няма да ми иска сметка за сълзите. Нека погледна още веднъж тази стая.

Тя замълча. След това закри за миг очите си с ръка, избърса ги, наплиска ги със студена вода и хвана студента за ръка.

— Да вървим — каза тя.

Растиняк никога не бе чувствал такова силно вълнение като от съприкосновението с тази толкова благородно сдържана скръб. Като влязоха в балната зала, Йожен я обиколи заедно с госпожа дьо Босеан — последно и изтънчено внимание към него от страна на тази прелестна жена. Скоро тя забеляза двете сестри — госпожа дьо Ресто и госпожа дьо Нюсенжен. Контесата беше величествена с всичките си брилянти, които бе изложила, но те навярно я изгаряха — носеше ги за последен път. Колкото силни да бяха гордостта и любовта й, тя едва понасяше погледите на мъжа си. Тази гледка не можеше да прогони тъжните мисли на Растиняк; под брилянтите на двете сестри той виждаше постелята, на която лежеше старецът Горио. Тъжният му вид заблуди виконтесата и тя издърпа ръката си.

— Идете, не искам да преча на удоволствието ви!

Делфина повика веднага Растиняк, щастлива от впечатлението, което бе направила, и нетърпелива да сложи в нозете на студента почитанията, които събираше в това общество, в което се надяваше да бъде приемана и в бъдеще.