Оноре Балзак - Дядо Горио

— Чувам стъпките на Кристоф — каза Йожен, той ви носи дървата, които този момък ви изпраща.

— Добре, но как ще платя тези дърва? Нямам нито су, момчето ми. Дадох всичко, всичко. Сега съм последен сиромах. Поне беше ли хубава роклята й от ламе? (Ах, боли!) Благодаря, Кристоф! Бог ще ви възнагради, мое момче, аз нямам вече нищо.

— Аз ще платя и на тебе, и на Силвия! — пошепна Йожен на ухото на слугата.

— Дъщерите ми ви казаха, че ще дойдат, нали, Кристоф? Иди пак, ще ти дам сто су. Кажи им, че не се чувствам добре, че искам да ги прегърна, да ги видя още веднъж, преди да умра. Кажи им така, но без да ги плашиш.

Растиняк кимна на Кристоф и той излезе.

— Те ще дойдат — продължи старецът. — Познавам ги. Добрата Делфина, каква мъка ще й причиня, ако умра! Също и на Нази. Не искам да умра, за да не плачат. Да умра, добри ми Йожен, значи, да не ги виждам вече. Ще ми бъде мъчно, където отида. Ад за бащата е да остане без децата си и аз вече свикнах с това, когато те се омъжиха. Моят рай беше улица „Жюсиен“. Как мислите, ако отида в рая, ще мога ли да се върна на земята и като дух да бъда около тях? Чувал съм да разказват такива неща. Истина ли е? Сега сякаш ги виждам, каквито бяха на улица „Жюсиен“. Сутрин слизаха долу: „Добро утро, татко“ — казваха ми те. Слагах ги на коленете си, друсах ги, играех си с тях. Те ме галеха мило. Закусвахме всяка сутрин заедно, обядвахме, с една дума, аз бях баща и се радвах на децата си. Когато бяха на улица „Жюсиен“, те не умуваха, не разбираха нищо от живота, много ме обичаха. Боже мой, защо не си останаха малки? (Ох, боли, главата ми ще се пръсне!) Ах, ах, простете, деца мои! Ужасно боли и тази болка трябва да е истинска, щом я чувствам, защото вие ме направихте да не чувствам болките. Божичко, само ако държех ръцете им в своите ръце, никак нямаше да ме боли! Вярвате ли, че ще дойдат? Кристоф е толкова глупав! Трябваше сам да отида. Но вие сте бил вчера на бала. Кажете ми как изглеждаха? Те не знаеха нищо за болестта ми, нали? Ако знаеха, нямаше да танцуват горкичките! О! Не искам да се разболявам вече! Те имат още нужда от мене. Състоянието ми е в опасност. И на какви мъже са попаднали! Излекувайте ме! Излекувайте ме! (Ох, как боли! Ох, Ох! Ох!) Виждате ли, трябва да ме излекувате, защото им трябват пари, а аз зная къде да спечеля. Ще отида в Одеса, ще правя чисто нишесте. Аз съм хитър, ще спечеля милиони. (Ох, много боли!)

Горио помълча малко, сякаш полагаше всички усилия да понесе болките.

— Ако бяха тук, нямаше да се оплаквам — каза той. — Защо пък да се оплаквам?

Налегна го лека дрямка, която трая дълго. Кристоф се върна. Растиняк, който мислеше, че дядо Горио спи, остави Кристоф да му разкаже високо как е изпълнил поръчката му.

— Господине — каза той, — първо отидох у госпожа контесата, с която не можах да говоря, защото имала важен разговор с мъжа си. Понеже настоявах, господин дьо Ресто излезе лично и ми каза така: „Господин Горио умира? Е, добре, какво по-хубаво от това. Госпожа дьо Ресто ми трябва, имам да довърша с нея важни работи, когато свършим всичко, ще дойде.“ Господин дьо Ресто изглеждаше сърдит. Канех се да изляза, когато госпожата влезе в преддверието през някаква врата, която не бях забелязал, и ми каза: „Кристоф, кажи на баща ми, че имам важен спор с мъжа си и не мога да го оставя; касае се за живота или смъртта на децата ми; но веднага щом свърша, ще дойда.“ А с госпожа баронесата друга история! Не можах да я видя, нито пък да й говоря. „Ах! — каза ми камериерката. — Госпожата се върна от бала към пет и четвърт и спи; ще ми се кара, ако я събудя преди обед. Като ми позвъни, ще й кажа, че баща й е по-зле. Винаги има време да се съобщи лошата вест.“ Напразно я молих! Ах, да!… Поисках да говоря с господин барона — беше излязъл.

— Значи, нито една от дъщерите му няма да дойде? — извика Растиняк. — Ще пиша и на двете.

— Нито на едната! — възрази старецът, като се изправи и седна в леглото си. — Те имат работа, спят, няма да дойдат. Знаех това. Трябва да умира човек, за да научи какво нещо са децата… Ах, приятелю мой, не се женете, не създавайте деца! Вие им давате живот, а те ви убиват, вие ги въвеждате в света, а те ви пъдят от него. Не! Те няма да дойдат! Зная това от десет години. Мислех си понякога, но не смеех да го вярвам.

На възпаления край на клепачите му блесна по една сълза и там се задържа.

— Ах, ако бях богат, ако бях запазил богатството си, ако не бях им го дал, те щяха да бъдат сега тук, щяха да лижат страните ми с целувките си! Щях да живея в палат, да имам хубави стаи, огън и слуги, а те заедно с мъжете и децата си щяха да проливат сълзи. Щях да имам всичко това. Но нищо! Парите дават всичко, дори и дъщери! О, къде са парите ми? Ако имах да им оставя съкровища, те щяха да са при мене, да ме лекуват; щях да ги чувам, да ги виждам. Ах, мое мило дете, единствено мое дете, предпочитам да съм беден и изоставен. Когато някой обича един нещастник, той може да бъде уверен, че е обичан. Не, аз искам да бъда богат, за да ги видя. Но кой знае? Те и двете имат каменни сърца. Много ги обичах, за да ме обичат и те. Бащата трябва да е винаги богат, винаги трябва да държи децата си за юздите като буйни коне. А аз стоях пред тях на колене. Нещастниците, те завършват достойно поведението си, което имаха към мене от десет години. Да знаете само колко се грижеха за мене отначало, когато се омъжиха! (Ох, как жестоко боли!) На всяка от тях дадох близо по осемстотин хиляди франка! Нито те, нито пък мъжете им можеха да бъдат груби към мене. Посрещаха ме: „Добри ми татко, заповядайте тук; мили ми татко, заповядайте там.“ Винаги имаше прибор за мене на трапезата им. С една дума, аз обядвах заедно със съпрузите им, които се отнасяха с уважение към мене. Мислеха си, че имам още нещо! Защо? Не им бях казвал нищо за сделките си. Човек, който дава по осемстотин хиляди франка на дъщерите си, трябва да се гледа. И те се грижеха за мене, но зарад парите ми. Светът е лош. Убедих се в това. Водеха ме с кола на театър, а на баловете им оставах, когато пожелаех. С една дума, казваха, че са мои дъщери и ме признаваха за свой баща. Но аз съм все още хитър и нищо не ми избегна от погледа. Забелязах всичко и сърцето ми се късаше. Много добре виждах, че това са преструвки, но нямаше какво да се прави. На тяхната трапеза аз не бях така свободен като на нашата долу. Не умеех да говоря нищо. А когато някой от светските хора попиташе шепнешком някой от зетьовете ми: „Кой е този господин!“, отговаряха му: „Бащата със златото, той е богат.“ — „Виж ти!“ — казваха те и ме гледаха е уважението, което се дължи на златото. Ако ги притеснявах понякога, изкупвах веднага грешката си! Кой ли пък е съвършен? (Главата ми е същинска рана!) Сега, драги господин Йожен, аз страдам, както страда човек, който умира, но това е нищо в сравнение с болката, която ми причини първият поглед, с който Анастази ми даде да разбера, че съм казал глупост, която излага: от погледа й сякаш кръвта ми изтече. Искаше ми се да науча всичко, но това, което научих, беше, че съм излишен на този свят. На другия ден отидох у Делфина, за да ме утеши, но там пък извърших друга глупост, която я разсърди. Бях като луд. Цяла седмица не знаех какво да правя. Не смеех да отида да ги видя от страх да не ми се сърдят. И тъй, бях изгонен от дъщерите си. О, боже мой, ти знаеш мъките, страданията, които съм понесъл, ти си преброил колко тежки рани ми бяха нанесени по онова време, което ме състари, измени; уби и направи да побелея, защо ме оставяш да страдам и днес? Скъпо изкупих греха си, че ги обичах толкова много. Те си отмъстиха жестоко за обичта ми, като същински палачи с клещи късаха месата ми. И пак… бащите са такива глупци… толкова много ги обичах, че се върнах у тях, както комар-джията се връща в игралния дом. Дъщерите ми са моят порок; те бяха моите любовници, с една дума — всичко! И двете постоянно се нуждаеха от нещо, от накити: камериерките им ми казваха и аз им ги подарявах, за да ме приемат добре! Въпреки това ме учеха от време на време как да се държа пред хората от тяхното общество. О, те не чакаха за това дори следния ден. Започнаха да се червят заради мене. Ето какво ще рече да възпита човек добре децата си. А на моите години не можех да ходя на училище. (Ужасно боли! Божичко! Лекари! Лекари! Ако отворят главата ми, мисля, че ще боли по-малко!) Дъщерите ми! Дъщерите ми! Анастази! Делфина! Искам да ги видя! Изпратете полицаи да ги доведат насила! Правото е на моя страна, всичко е на моя страна, и природата, и гражданските закони. Позор! Отечеството ще пропадне, ако бащите се тъпчат с крака. Това е ясно. Обществото, светът се крепят на бащинството; всичко ще рухне, ако децата не обичат бащите си. О, да ги видя, да ги чуя, все едно какво ще ми кажат, болките ми ще се успокоят само щом чуя гласовете им — особено Делфина. Но като дойдат, кажете им да не ме гледат студено, както правят винаги. Ах, добри ми приятелю, господин Йожен, вие не знаете какво значи златото в погледа да се измени изведнъж и да стане сиво олово. От деня, в който очите им престанаха да ме греят с лъчите си, постоянно мръзна; имах да преглъщам само горчивини и ги преглъщах. Живеех само да ме унижават и оскърбяват. Толкова ги обичах, че понасях всички обиди, срещу които те ми продаваха една нищожна, срамна радост. Баща да се крие, за да види дъщерите си! Дадох им живота, а те днес не ми дават нито един час. Гладен съм, жаден съм, сърцето ми гори, а те не идват да облекчат предсмъртните ми мъки, защото чувствам, че умирам. Та те не знаят ли какво значи да тъпчеш трупа на баща си! На небето има Бог, който отмъщава за нас, бащите, без ние да искаме това. О, те ще дойдат! Елате, мои мили, елате да ме целунете още веднъж, да ме целунете за последен път и тази целувка ще бъде предсмъртното причастие на вашия баща, който ще моли Бога за вас, който ще му каже, че сте били добри дъщери, ще ви защитава! В края на краищата вие не сте виновни. Приятелю, те не са виновни. Кажете на всички, за да не ги измъчват заради мене. Само аз съм виновен, защото ги научих да ме тъпчат в краката си. Приятно ми беше. То не засяга никого, нито човешкото, нито божието правосъдие. Бог няма да бъде справедлив, ако ги накаже заради мене. Аз не умеех да се държа, сам направих глупостта да се откажа от правата си. Бях готов да се унижавам за тях. Какво да ви кажа! Най-добрите характери, най-добрите души биха се покварили от тази бащинска слабост. Аз съм жалък човек и справедливо съм наказан. Те искат днес удоволствия, както някога искаха бонбони. Винаги съм им позволявал да задоволяват всичките си детски прищевки. На петнадесетгодишна възраст имаха кола! Нищо не им отказвах. Аз сам съм виновен, но виновен съм от любов към тях. Гласовете им разтапяха сърцето ми. Чувам ги, идат! О, да, те ще дойдат! Законът повелява да дойдат при умиращия си баща, законът е на моя страна. Освен това идването им не струва скъпо, аз ще платя за колата. Пишете им, че ще им оставя милиони! Честна дума! Ще отида да правя макарони в Одеса. Зная как се правят. Могат да се спечелят милиони. Никой не е помислил за това. Те не се развалят при пренасянето, както житото или брашното. Ами нишестето, и в него лежат милиони! Няма да излъжете, кажете им, че имам милиони, та дори ако дойдат от алчност — предпочитам да бъда излъган, но да ги видя. Искам дъщерите си. Аз съм ги създал, те са мои! — извика той, като се изправи на леглото си и Йожен видя главата му с разчорлени бели коси, а всичките му черти изразяваха заплаха.