Оноре Балзак - Дядо Горио

— Хайде, легнете си, добри ми татко Горио — каза му Йожен, — ще им пиша. И ако не дойдат, сам ще отида да ги доведа, веднага щом се върне Бианшон.

— Ако не дойдат ли? — зарида старецът. — Тогава ще умра, ще умра в пристъп на ярост, да, на ярост! Ярост ме обзема. В тоя миг аз виждам целия си живот. Аз съм измамен! Те не ме обичат, никога не са ме обичали, това е ясно! Щом не са дошли, няма и да дойдат. Колкото повече се бавят, толкова по-трудно ще се решат да ми доставят тази радост. Познавам ги. Те никога не са чувствали скърбите ми, болките ми, нуждите ми, няма да почувстват и смъртта ми; не са вникнали дори в тайната на любовта ми. Да, виждам това, навикът ми да откривам сърцето си пред тях отне цената на всичко, което правех за тях. Ако бяха пожелали да извадят очите ми, щях да им кажа: „Извадете ги!“ Много съм глупав. Те мислят, че всички бащи са като техния баща. Човек трябва винаги да държи на себе си. Децата им ще отмъстят за мене. Но те ще имат полза, ако дойдат. Предизвестете ги, че и тях ги чака такава смърт. С това престъпление те извършват всички престъпления, които съществуват… Но вървете най-после, кажете им, че ако не дойдат, ще извършат отцеубийство. Те и така са извършили много такива отцеубийства. Извикайте им като мене: „Хей, Нази, хей, Делфина! Елате да видите баща си, който е бил толкова добър към вас, а сега страда!“ Но никоя не иде! Като куче ли трябва да умра? Ето наградата ми — да умра изоставен. Те са престъпници, злодеи; гнуся се от тях, проклинам ги; ще стана през нощта от носилото си, за да ги прокълна пак, защото в края на краищата, приятели, нямам ли право? Те се държат много зле с мене, нали? Но какво говоря: нали ми казахте, че Делфина е тук? Тя е по-добра… Вие сте мой син, Йожен, обичайте я, бъдете баща за нея. Другата е много нещастна. Ами състоянието им? Ах! Боже мой, умирам, ужасно боли! Отрежете ми главата, оставете ми само сърцето.

— Кристоф, намерете Бианшон — извика Йожен, уплашен от жалбите и виковете на стареца — и ми докарайте един кабриолет. Ще отида да намеря дъщерите ви, татко Горио, и ще ви ги доведа.

— Насила, насила ги доведете! Повикайте гвардия, армия, всичко, всичко! — извика той и хвърли върху Йожен последния си поглед, в който блесна разум. — Кажете на правителството, на прокурора да ми ги доведат тука, искам ги!

— Но вие ги проклехте!

— Кой каза това? — запита старецът зачуден. — Вие знаете много добре, че ги обичам, че ги обожавам! Ако ги видя, ще оздравея… Идете, добри ми съседе, иска ми се да ви благодаря, но нямам какво да ви дам освен благословията на един умиращ. Ах, искаше ми се да видя поне Делфина, да й кажа да ви се отплати заради мене. Ако другата не може, доведете ми поне нея. Кажете й, че няма да я обичате вече, ако не дойде. Тя толкова много ви обича, че ще дойде. Жаден съм! Тялото ми гори! Сложете ми нещо на главата. Ръцете на дъщерите ми биха ме спасили, чувствам това… Боже мой! Кой ще им върне състоянието; ако си отида? Ще замина за Одеса заради тях, да правя там нишесте.

Изпийте това — каза Йожен, като подигна умиращия и го прихвана с лявата си ръка, а в дясната държеше чаша билков чай.

Вие навярно обичате баща си и майка си! — каза старецът, като стискаше с отслабналите си ръце ръката на Йожен. — Разбирате ли, че ще умра, без да видя дъщерите си? Да си вечно жаден и никога да не пиеш — така съм живял от десет години… Двамата ми зетьове убиха дъщерите ми. Да, аз останах без дъщери, откакто те се омъжиха. Бащи, кажете на парламентите да издадат закон за брака!. С други думи, не омъжвайте дъщерите си, ако ги обичате. Зетят е престъпник, който похабява всичко у една дъщеря, осквернява всичко. Да няма вече бракове! Те са, които ни отнемат дъщерите, и ние ги нямаме вече, когато умираме. Създайте закон за смъртта на бащите. Това е ужасно! Отмъщение! Зетьовете ми не ги оставят да дойдат… Убийте ги… Смърт на Ресто! Смърт на елзасеца! Те са моите убийци… Смърт или дъщерите ми… А! Свърши се, умирам без тях… Нази! Фифина, елате! Баща ви умира…

— Успокойте се, добри ми татко Горио, успокойте се, не се вълнувайте, не мислете!

— Да не ги видя, та това е смъртта!

— Ще ги видите!

— Наистина ли? — извика изумен старецът. — О, да ги видя, ще чуя гласовете им. Ще умра щастлив! О, да, не искам вече да живея, не държа повече на живота, защото мъките ми нарастват. Но да ги видя, да попипам роклите им, само роклите им, та това е толкова малко; но да почувствам нещо от тях!… Дайте ми да пипна косите им… коси…

Той отпусна глава на възглавницата, сякаш някой го удари с желязо. Ръцете му се раздвижиха по завивката, сякаш за да пипнат косите на дъщерите му.