Оноре Балзак - Дядо Горио

— О? — сети се Бианшон. — Търси една верижка от коса и един медальон, който му свалихме преди малко, за да му направим каутеризация. Горкият, трябва да му ги сложим пак. Те са на камината.

Йожен взе от камината една верижка, оплетена от пепеляворуси коси — навярно косите на госпожа Горио. От едната страна на медальона той прочете: Анастази, а от другата: Делфина. Образ на сърцето му, който винаги висеше на неговите гърди! Къдриците в медальона бяха толкова нежни — навярно бяха отрязани, когато дъщерите му са били съвсем малки. Когато медальонът докосна гърдите му, старецът изстена проточено, което изразяваше ужасно за присъстващите задоволство. Това бе един от последните отзвуци на чувствителността му, която сякаш се прибираше в неизвестната среда, отдето излизат или се устремяват поривите ни. Сгърченото му лице изведнъж изрази болезнена радост. И двамата студенти, смаяни от ужасния изблик на едно силно чувство, което бе преживяло мисълта, проляха горещи сълзи над умиращия, който нададе пронизителен радостен вик.

— Нази, Фифина! — извика той.

— Жив е още! — каза Бианшон.

— Защо ли? — попита Силвия.

— За да страда! — отговори Растиняк.

След като кимна на приятеля си да го последва, Бианшон коленичи и сложи ръце под коленете на болния. Растиняк направи същото от другата страна на леглото и сложи ръцете си под гърба. Силвия бе застанала и чакаше да измъкне чаршафите, когато подигнат умиращия, и да постели новия чаршаф, който бе донесла. Заблуден навярно от сълзите, Горио с последни усилия простря ръцете си, набара от двете страни на леглото главите на студентите, улови ги здраво за косите и простена:

— Ах, ангели мои!

С тези две думи, тези два шепота, душата му отлетя.

— Горкият човечец! — каза Силвия, трогната от възклицанието, в което прозвуча някакво възвишено чувство, възбудено за сетен път от най-ужасната, най-неволна лъжа.

Последният дъх на този баща трябваше да бъде дъх на радост. Този възглас изразяваше целия му живот — той продължаваше да се лъже. Положиха благоговейно дядо Горио пак на бедното му легло. От този миг лицето му запази болезнения отпечатък на борбата, която се водеше между живота и смъртта в механизма, в който мозъкът нямаше вече отново съзнание, от което зависи чувството на радост и скръб у човешкото същество. Разрушението беше вече само въпрос на време.

— Той ще остане така няколко часа и незабелязано ще издъхне, няма дори да хърка — каза Бианшон. — Мозъкът е навярно напълно засегнат.

В това време по стълбите се чуха стъпки на млада, запъхтяна жена.

— Много късно пристига! — каза Растиняк.

Не беше Делфина, а камериерката й Тереза.

— Господин Йожен — каза тя, — между господарката и господаря избухна остра разпра заради парите, които бедната госпожа искаше за баща си. Тя припадна, дойде лекарят, наложи се да й пуснат кръв. Тя викаше: „Баща ми умира, искам да видя баща си!“ С една дума, виковете й бяха сърцераздирателни…

— Достатъчно, Тереза! И да дойде сега, е излишно. Господин Горио е вече в безсъзнание.

— Горкият, толкова ли е зле? — попита Тереза.

— Нали не ви трябвам повече? Трябва да вървя да приготвя вечерята; часът е четири и половина! — каза Силвия и излезе, като едва не се сблъска на стълбите с госпожа дьо Ресто.

— Влизането на контесата бе внушително и ужасно. Тя погледна смъртния одър, осветен слабо само от една свещ, и като видя изкривеното лице на баща си, в което още трептяха последните искрици живот, заплака горчиво. Бианшон си излезе от скромност.

— Много късно успях да се измъкна! — каза контесата на Растиняк.

Студентът кимна тъжно в знак на съгласие. Госпожа дьо Ресто взе ръката на баща си и я целуна.

— Простете ми, татко! Вие казвахте, че моят глас ще ви върне от гроба; моля ви, съживете се за малко, за да благословите вашата покаяла се дъщеря. Чуйте ме. Това е ужасно. Вашата благословия е единственото нещо, което мога да получа отсега нататък на този свят. Всички ме ненавиждат, само вие ме обичате. Дори самите ми деца ще ме ненавиждат. Вземете ме със себе си, ще ви обичам и ще се грижа за вас. Той вече не чува… ще полудея…

Тя падна на колене й с безумен поглед гледаше тази развалина.

— Нещастието ми е пълно — каза тя, като погледна Йожен. — Господин дьо Траи си замина, като остави тук грамадни дългове, и научих, че ми е изневерявал. Мъжът ми никога няма да ми прости и аз го направих господар на състоянието ми. Всичките ми мечти пропаднаха. Уви! За кого измених на единственото сърце (тя посочи баща си), което ме обожаваше! Отказах се от него, отблъснах го, причиних му безброй огорчения, аз, недостойната!