Оноре Балзак - Дядо Горио

— Тя никога няма да ми прости, ако й се наложа при такива обстоятелства! — каза си той.

После започна да тълкува думите на лекарите; искаше му се да се увери, че дядо Горио не е толкова опасно болен, колкото си мислеше; с една дума, прибягна до хиляди убийствени доводи, за да оправдае Делфина. Тя не знаеше в какво положение се намираше баща й. Самият старец щеше да я изпрати на бала, ако отидеше да го види. Често пъти неумолимият в присъдите си обществен закон осъжда там, където явното престъпление е оправдано от безбройните условия, които създават в семейството несходството на характерите и различните интереси и положения, Йожен искаше да се заблуди сам, готов беше да пожертва за любимата си своята съвест. От два дни насам всичко в живота му се бе изменило. Жената бе всяла смут в него, семейството му бе избледняло, тя бе обсебила всичко. Растиняк и Делфина се бяха срещнали при условия, създадени, за да изпитат един чрез друг най-големите наслади. Тяхната добре подготвена страст бе се усилила чрез това, което убива страстите, чрез удовлетворението. Когато тази жена му се отдаде, Йожен забеляза, че дотогава само я бе желал, и я обикна едва на следния ден след щастието: любовта е може би само признателност за насладата. Той обожаваше тази жена, била тя порочна или добродетелна, поради насладите, които й бе донесъл като дар и които бе получил от нея; Делфина също така обичаше Растиняк, както Тантал обичал ангела, който бе долетял да насити глада му или да утоли жаждата на пресъхналото му гърло.

— Сега ми кажете как е татко? — запита госпожа дьо Нюсенжен, когато той се върна облечен за бала.

— Много е зле — отговори той, — ако искате да ми докажете, че ме обичате, да се отбием набързо да го видим.

— Добре — каза тя, — но след бала. Добри ми Йожен, моля ти се, бъди мил, не ми чети морал, ела. Тръгнаха, Йожен мълчеше по пътя.

— Какво ви е? — запита тя.

— Чувам предсмъртното хъркане на баща ви! — каза той ядосан.

И започна да разказва с пламенното красноречие на младеж за жестоката постъпка, към която суетата бе тикнала госпожа дьо Ресто, за смъртоносната криза, която бе предизвикало последното доказателство на бащинската любов, и за това какво би струвала роклята от ламе на Анастази. Делфина плачеше.

„Няма да съм хубава“ — мислеше си тя.

Сълзите й пресъхнаха.

— Ще отида да гледам баща си. Няма да се отделя от леглото му! — заяви тя.

— Ах, такава те искам! — извика Растиняк. Фенерите на петстотин коли осветяваха улицата пред дома на Босеан. От двете страни на осветената врата стоеше по един конен полицай. Висшето общество се стичаше на такава грамадна тълпа и всеки бързаше толкова много да види тази знатна дама в момента на нейното падение, щото стаите в приземния етаж бяха вече препълнени, когато госпожа дьо Нюсенжен и Растиняк пристигнаха. От онова време, когато целият двор се бе стекъл у дукеса дьо Монпансие, на която Людвиг XVI отне любовника, никое сърдечно нещастие не бе подигало такъв шум като нещастието на госпожа дьо Босеан. При тези обстоятелства последната потомка на почти кралския Бурбонски род се показала по-силна от своята скръб и до последния миг властвала над света, чието тщеславие бе приела само за да послужи за възтържествува-нето на нейната страст. Най-хубавите жени на Париж оживяваха салоните й със своите тоалети и усмивки. Най-прочутите мъже от двореца, посланиците, министрите, всевъзможните знаменитости, накичени с кръстове, звезди и многоцветни ленти, се трупаха около виконтесата. Мелодиите на оркестъра се носеха в този разкошен дворец, който беше пустиня за своята кралица. Госпожа дьо Босеан се бе изправила пред първия си салон и посрещаше мнимите си приятели. Облечена бе в бял тоалет, без какъвто и да е накит в скромно вчесаната й коса, изглеждаше спокойна и не проявяваше нито скръб, нито гордост, нито лъжлива радост. Никой не можеше да прочете в душата й. Сякаш беше някаква мраморна Ниоба. В усмивката й пред по-близките й приятели се четеше понякога насмешка, но тя изглеждаше на всички такава, каквато е била всякога, и се показа така изкусно, каквато беше по времето, когато щастието я озаряваше със светлите си лъчи, че и най-безчувствените се възхищаваха от нея, както младите римляни ръкопляскаха някога на гладиатора, който умееше да се усмихне, преди да издъхне. Висшето общество се бе пременило празнично, сякаш за да се сбогува с една от своите повелителки.

— Боях се да не би да не дойдете! — каза тя на Растиняк.